10 години независимост - 1 част

Зима е, а аз съм на гости при родителите ;-) Колкото и да обичам родното градче Ботевград, днес осъзнах, че то става все по-далечно от мен. Повечето вещи, останали тук, са като складирани. Както лексикона, който понякога изваждам от ученическото си бюро, за да прочета отново.

Гледам го и си мисля кога минаха (почти) 10 години, откакто се изнесох от родния дом. На гребена на еуфорията, че най-накрая ще бъда самостоятелна. С наивността на 18-годишните при вкуса на свободата.

Не бих заличила или променила нищо от изминалите 10 години,

нищо че едно единствено нещо ми тежи сега - или по-скоро думата е - ми тежи вече. Че съм номад и всъщност нямам свой дом ;-( Онзи дом, който понякога си представям, когато ми кипне от хаоса - с красиви сервизи (не само за кафе), цветя, картини, постелчици и всякакви други красоти, които носят уюта на неделното кафе и топлите чехли. За съжаление, може би тази липса е лихвата, която плащам с цената на тези 10 години (непълна) свобода. Защото тази липса ме научи на най-важния урок - независимостта не е да можеш да пиеш с приятели до късно, а е нещо доста различно и трудно и цената й е доста висока, при това не само финансово.

Градът на студентите

За мое щастие, първите 4 години бяха прекарани в "Студентски град" - градът, който не е Ню Йорк, но, уверявам ви, никога не спи. Начин на живот - една стая, 3 легла, шумни съседи, "проветриви" дограми, тънки стени, ежедневни купони, ром, текила, течащи бани, запушващи се канали, коридори на общежития, пълни с хора, които мъкнах лекции, храна от близкия супермаркет, цигари, алкохол и кафе в пластмасови чашки (и двете по всяко време на денонощието). Местила съм се към 4 пъти. Трудно вече си представям от къде извираше ентусиазмът да се справям с всичко сама. Няма да забравя една зимна вечер как бях единствената луда, която в снега мъкнеше багаж, тежък колкото нея по пътеката между "Баба Яга" и Зимния дворец. Сняг, студ и кучета. И аз.

Не защото не можех като момиченце да се обадя на някой младеж да ме спаси и той да дотича, 

но вътрешният глас инатливо ми шепнеше, че трябва да се науча да се справям сама. Защото, както ми каза баща ми, пак преди има-няма 10 години, най-важното в живота е да се научиш да си сам, защото единствено това "себе си" няма да те предаде. Че хората идват и си отиват, всеки си има свой живот и никой не може (а и не трябва) да бъде вързан за теб. Не че не боли, но винаги трябва да знаеш, че имаш сили да станеш и да продължиш напред. Много бях сърдита, когато завърших училище и очаквах, че баща ми ще ми помогне да си намеря работа, както майка ми го съветваше... пък той ме събуди една сутрин, за да ми обясни, че със спане не става и ме инструктира да стана и да си я търся сама. Че и на всичкото отгоре, ако попадна на негови познати някъде, да не се обяснявам чия дъщеря съм, а какво мога. Обиколих половината кафенета и фирми в града, разбираемо - някак се оказа, че нямат нужда от мен. Но, мисля, че урокът, който баща ми искаше да ми даде, го разбрах. И го оцених, макар и не точно в онзи момент ;-)

Останалата част беше нова, любопитна и весела -

започнах да живея с различни като мислене, възраст и навици хора. За мое щастие, страшните приказки за причудливи съквартиранти, не се случиха на мен, а имах щастието да се запозная с много готини момичета, всички до една. Броят на съквартирантките от този период е към 7. Чух много истории и възгледи за живота, някои - взех, други уважих, макар и със сигурност да не са моите. Получих и първите уроци по формиране на мнение, позиция и отстояването й, защото хората неизбежно си взаимодействат и понякога, поддавайки се на чужди влияния, може да забравиш какво искаш всъщност ти. И да се окажеш "окалъпен" с някого, сляпо следвайки неговите също толкова зелени и млади идеи що е то да си cool.

Иначе - всяка вечер можеше да се окаже купонджийска, текилите в "Миленката" бяха по 50 стотинки (веднъж изпих 8, повече не се е повтаряло), заведения и дискотеки - колкото щеш, ранните лекции можеха да се пропускат. Нямах лаптоп и пишех курсовите си работи в интернет клуба в съседния блок, по традиция - нощем. Там гледах и филми - ярък спомен е как толкова се впечатлих от "Шифърът на Леонардо", че ме беше страх да си тръгна. Университетът - или по-точно блоковете 2 и 4 на спирка "Студентски общежития", където се възпитават бъдещите европеисти, бяха едно доста интересно място. Смятам, че научих доста, макар и не всичко да ми е от полза днес. Плюс това, един от най-трудните уроци, които университетът се опитва да даде на студентите си, е да превърне гимназистите в мислещи хора със знания и позиция. Не е на 100%, но се получава. Колегите, отново за мое щастие, се оказаха още по-интересни и разнообразни свежи млади хора и безспорно 4-те години заедно са останали в главата ми като едно доста приятно прекарано време.

На втората година, след скандал с родителското тяло, ми беше напомнено кой плаща сметките

и инатливото моторче в мен откри света на jobs.bg. Умилително си представям изпращането на скромното ми CV, в което нямаше никакъв професионален опит, но в празното поле фигурираше свободно съчинение, което да покаже хъс и желание да ме назначи... някой - за нещо различно от сервитьорка. При това почасово, защото и дума не ставаше да се зареже учението ;)

Тук на помощ дойдоха чуждите езици, които толкова старателно менкам в желанието си да уча, както и влечението към новините (с опит - ученическият вестник в гимназията - йеее!). Гордо си купих трудова книжка и се озовах на 6-часов работен ден в AII Data Processing. Ако някой преди това ми беше казал, че ще се занимавам с бизнес новини и превод от френски на английски, щях да се посмея доста ;) Но така стана - и ми хареса ;) И най-важното - вече бях голяма и наперено си плащах всички сметки + наема и дори можех вече да мечтая да си събера парички за купени си от мен за мен неща ;-) За да не е пълно щастието, на втория или третия месец в 280 ми откраднаха портмонето с половината заплата, но тъй де... Зелена бях да хвърча още в облаците ;)

Следва продължение...

Простичките думи

Понякога нещата, които премълчаваме, са повече от тези, които казваме. Или, добре - нещата, които аз премълчавам, в повечето случаи са повече от тези, които казвам. С изключение на последните 2-3 месеца, но това е една друга приказка, както се казва ;-)

Днес обаче попаднах на едно супер мило клипче на две срамежливи души, които... А, бе, гледайте го ;) Най-забавното е, че такъв разговор може да се води и между двама не само в началото на нещо, което "could have been" любов ;-) Защото "пукането" за това, което виждат очите на другия, понякога ни кара да мълчим. А с мълчанието губим парченца щастие ;-)

Гледайте!

Стихче за добрите герои

Отдавна не бях писала стихотворения, още по-малко детски ;) Но вдъхновението дойде от една усмихната снимка на таралеж във Фейсбук ;) Какво според мен са си казали Ежко и Вълчо в гората, прочетете в току-що надрасканото стихче ;) Сигурна съм, че може още да се пооправи, но засега нека бъде в този суров вид ;)

Вървял си Ежко Бежко из гората
с усмивка до уши позната,
тананикайки си песен за падащи листа
много преди есента да е дошла.
Насреща му Вълкът замислен
вървял си – един такъв - потиснат
и не щеш ли – хоп – настъпил нашият герой
и от болка разревал се – ех, че вой.
Защо, бе, Вълчо, не гледаш си в краката,
профъфлил Ежко фразата позната.
Избягах, братко, от приказка една,
не искам аз неблагодарната съдба.
И оплакал се Вълчо как все той е лош,
докато другите герои тънат в разкош.
Искал и той принц да бъде, принцеси да спасява,
а не него да гърмят, и бият, и повалят.
Змейове да надвива, загадки да решава,
и дарове златни за „Благодаря“ да получава.
Но ето - куршумите него гонят в гората,
бягат животните, пищят децата.
Е, казал Ежко, тръгни с мен тогава
в приказка нова ще бъдем приятели двама.
Ха, казал Вълчо - как ли пък не -
бодеш ти жестоко, за мен ще е зле.
Усмихнал се кротко Ежко тогаз
и боцнал го още веднъж, а онзи - побягнал от раз!
Поуката, мили деца, е такава,
че наготово съдбата не дава.
Добрите герои печелят своята слава,
когато докажат, че могат да обичат всеки според нрава.

Снимка: Julia Yu Yu Yurkevich

Frei!

Снимка: sxc.hu

Не случайно пороците са зависимости. Те обаче са и избор. След навършване на пълнолетие (а би трябвало и преди това), всеки от нас има свободата да прави с живота и тялото си каквото пожелае. По една или друга причина съм забелязала, че винаги мога да се окажа в графата "обществено обсъждане", независимо каква позиция съм заела.

Истината е, че хората всъщност не ги интересува какво точно правя аз. Те търсят в мен, теб, него и нея валидиране на собствените несигурни избори. За да се избегне отговорността да формираш мнение за себе си. И удовлетворението от това. Защото, когато знаеш как искаш да живееш живота си, не търсиш подкрепа, позитивен отговор и еднакво мнение - просто го живееш.

Удивена съм как в последно време политиците успяха да разделят обществото ни -

не стига, че егото ни разделя по default - сега сме пушачиТЕ и непушачиТЕ, протестиращиТЕ и комунистиТЕ, на готиниТЕ и губещиТЕ и т.н. - категоризации много. Въпреки че всички вкупом се стремим към тази така бленувана демокрация, голям ни е меракът да сме еднаквомислещи и всички да живеем по точно зададен определен модел - по Моят. Ти не знаеш какво искаш, но Аз съм тук за теб и благородно ще ти кажа, ще се дам за пример и заедно ще формираме комуна на еднаквостите. Останалите - вън! Като в гимназията и групичките на популярните и непопулярните, само че в ролите са по-възрастни хора, някои с обществено положение и не малко образование зад гърба си.

Всеки един средностатистически зрял човек около 30-те по принцип трябва да знае какви са неговите избори -

политически виждания, семейни, приятелски, хобита, свободно време. На 18 откриваме себе си, на 30 - трябва да имаме вече поне бегла представа кой е нашият бряг. И да сме достатъчно сигурни, за да нямаме нужда от подкрепата на другарчето до нас, което да държи ръката ни.

Аз вярвам, че трябва да пазим детето в себе си и да се радваме на малките приказни неща -

но детето като беззащитно и объркано същество, което има нужда от подкрепа и закрила, си отива в ранна тийнейджърска възраст. Първо - като защитава свободите си да стои до късно навън, да пие, да пуши и за каквото друго се вдига скандал с родителите. И след това - като вземе живота си в собствени ръце, за да го надгради.

Първата свобода е сладкаТА. Втората е отговорнаТА.

Геройче на годината!

В последния месец гледах два пъти една и съща анимация на кино - "Замръзналото кралство". Не само защото историята е красива, а песните, макар и повече от необходимото - мелодични. А защото и едно геройче наистина ме впечатли - сърдечният Олаф. Със сигурност "Дисни" направиха една чудесна реклама на филма с предварителните клипчета и кратки истории за бъбривия снежен човек и неговия нов приятел - еленът Свен.

Допада ми и идеята, че геройчето, което по своята същност и физика принадлежи на зимата, всъщност копнее за лятото.

А някои реплики със сигурност ще останат коментирани от малки и големи още дълго време. Защото всички вярваме, че има хора, за които да се разтопиш. И защото всички обичаме топли прегръдки <3 .="" p="">

Ако не сте гледали анимацията, спечелила и "Златен глобус" преди дни - време е ;) Направете един снежен подарък на детето във вас и научете един простичък, но важен урок ;-)

Сняг. Планина. Тишина

Към х. Тръстеная, януари 2011

 Не съм активен планинар и не практикувам зимни спортове. Но обичам планината - пешеходно. Твърдя, че любовта ми е в кръвта, защото едно от любимите ми занимания като малка беше да разглеждам плика, пълен с черно-бели фотографии от походите на баща ми, който през свободното си време е бил планински водач. Колекцията е доста завидна - и без помощта на смартфони и Фейсбук.

По походите ме запали съквартирантката ми,

която преди няколко години ме заведе на традиционното изкачване на връх Яворец (1393 м.) над Лакатник. В края на януари. Колкото и липсата на опит и зимните условия да ме затрудниха, целта беше покорена. Разбира се, нямаше да стане без помощта и напътствията на опитните планинари в групата.

И този единствен път беше достатъчен, за да се влюбя - в тази спираща дъха красота на природата, недокосната от бързащи хора и стреса на ежедневието. Да се влюбя и в неподправеността на планинарите - ненатоварващи, винаги готови да помогнат и безкрайно мили.

Странно е как сред природата ставаме човеци, а в цивилизацията залитаме към животинското

По стечение на обстоятелствата, се отдалечих от тази тепърва започваща страст, но трябва да призная, че е от нещата, които трябва да започнат отново. Защото в сърцето си усещам, че имам нужда от тази красота (и физическа калявка).

14 пожелания за 2014-а.... Нека вярваме в еднорози, мили хора ;)

1. Здраве
2. Късмет
3. Щастие
4. Любов
5. Пари
6. Танци
7. Вдъхновение
8. Слънце
9. Прегръдки
10. Кафе
11. Шоколад
12. Пеперуди
13. Удивителни!
14. Красота

Да ни е честита 2014-а ;)

Извън тези пожелания, искам да започна 2014-а с вяра. В доброто. В любовта. В приказките. В онова пламъче, което ни прави Човеци - с главното Ч. За мен 2013-а мина с много поуки за хората и техните желания, но излизам от нея точно с вяра. И една осъзната грешка - че не трябва да се живее спрямо мнението на другите и особеностите, които имат в себе си.

След като загубих нещо ценно, което много силно вярвах, че виждам като единствено и истинско, реших, че трябва да стана по-цинична, за да оцелея. Два дни ми бяха нужни, за да осъзная едно - не искам. Защото, съвсем по детски, искам да продължа да си вярвам в моите си наивности - в доброто, в хората, в уроците, в любовта от филмите. Да вярвам, че пречките се преодоляват и проблемите се решават, но, уви - само и единствено от тези, които искат това в името на истинското, което виждат. Да вярвам в хората, които се борят за желанията на сърцата си! Защото единственото и истинското няма да ме свали тук долу, където съм сега, а със силата си ще ме качи там горе, където е щастието. Останалото... стоенето встрани с благородството, че така се дава свобода причинените рани да се излекуват от само себе си (и в каквато и да е друга ситуация, всъщност :-) ), е едно прекрасно оправдание на недостатъчна заинтересованост да се бориш за по-доброто с дадения човек... и недостатъчна вяра в прекрасностите, които животът може да ни даде утре, че и още днес. ;-)

А, да - пожелавам ви още да вярвате в еднорози - и, ако имате възможността, поне в съня си да видите един. Той е символ на непорочността, добротата, силата на духа и тялото и непреходността. Унищожава греховното и олицетворява чистотата. И носи щастие...

Така че - вярвайте в щастието си през 2014-а, не само на 1 януари, а всяка минута, всеки ден, всеки месец и всяка година след това ;) Нека бъде!

Снимка: guylainounette.centerblog.net