Коледни приказки: Първи сняг

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес изборът е специален. Разказът е на един от класиците в литературата ни, майсторът-разказвач на истории за българското село - Елин Пелин. Снежната картинка е съвременна - от софийския квартал "Младост" 1.

През нощта духа силен вятър. На сутринта времето омекна и заваля сняг. От сивото снишено небе се посипаха на превара дребни снежинки, запчелиха гъсто въздуха и бързо-бързо погнаха да покриват погрознялата земя с бяла рохкава покривка, девствено чиста.

Селото се потаи, сякаш заспа под нежното копринено шумолене на снежинките, и от комините се заиздига сладкоструйно тънък син димец и се понесе към небето като обредно кадение.

Коледни приказки: Бяла зима

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес е първият ден от астрономическата зима :-) Макар и навън още да няма пухкава покривка от снежец, няма как да не свържем този сезон с къщичка и пушещо коминче сред пелена от сняг. В този ред на мисли, ето и как описва бялата зима неповторимата Елисавета Багряна.

Снимка: sxc.hu

Сякаш пролет белоцветна

е дошла отгоре —

бяла, с цвят покрита, светна

сливата на двора.

И валят, валят снежинки

цели дни, недели —

падат, сякаш перушинки,

мекички и бели.

Падат и полека лягат

долу на земята,

топличка завивка слагат

върху семената.

Коледни приказки: Дядо Коледа

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес съм се спряла на едно стихотворение за Дядо Коледа, за да разберем какво има в торбата му ;-) Автор е Асен Разцветников.

Снимка: sxc.hu

Цял потънал в сняг и скреж,

той дошъл със тих вървеж,

поогледал се на прага,

па заудрял със тояга:

  -Чук-чук-чук!

Чук-чук-чук!

Абе, кой живее тук?

Спели всички кротък сън.

Никой нямало навън -

тежки порти да отвори,

да го срещне в равни двори

и да викне с весел глас:

- Ха, добре дошъл при нас!

И в среднощния покой

сам вратите бутнал той.

Казват, нямало ключалка -

ни голяма, нито малка -

що без много „щрак“ и „щрик“

той да не отвори в миг.

Шарко млъкнал изведнъж -

той познал светия мъж.

Влязъл тихом вкъщи госта,

най-напред при бати Коста,

и без много шум да вдига,

сложил блок, бои и книга.

После, благ и зачервен,

той пристъпил къмто мен

и ми турил до кревата

таз писалка и шейната,

кимнал леко след това,

па прибавил и халва.

Спрял при Лалка той тогаз

в тихия среднощен час

и си рекъл:

- Тая Лалка за писалка ми е малка,

а защо са й шейни,

щом е още в пелени?

Рекъл, сложил дар богат -

кукличка и шоколад -

и накрай с усмивка блага

пак прекрачил той през прага

и изчезнал с своя кош

в снежната заспала нощ.

Коледни приказки: Топлата ръкавичка

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

След като си припомнихме "Самотната елхица", още една приказка на Ангел Каралийчев ще намери място в коледната тематика на блога този месец. Ето я и историята на топлата ръкавичка. Уви, картинка с ръкавички като тези на Тошката не намерих, но тази пък ме привлече с коледното си настроение.

Снимка: sxc.hu

За Нова година мама подари на Тошката две жълти вълнени ръкавички. Те имаха само по едно пръстче, но бяха леки пухкави и топлички. За ръкавичките мама разплете какината фланела, защото такава хубава прежда никъде не се намира. Пустата мама! Отгоре на ръкавичките извезала две кученца от червени конци. Те не са живи, но досущ приличат на Страхилча. Ще попитате: кой е този Страхилчо? Той е истинско куче. Живее в дървената колибка под ябълката и варди къщата. От нищо не се бои. Само нощем го е страх от тъмното и лае, без да има защо. А е много хитър. Толкова е хитър, че не може повече. Ако си хвърлиш шапката на улицата, за един миг ще изтича, ще я захапе и ще ти я донесе. И не я пуска на земята, а застава на задните си крака и ти я подава в ръцете.

– Дръж, сине - рече мама и подаде ръкавичките на Тошката, - да ти топлят ръцете, когато идеш на пързалката, но гледай да не ги загубиш, защото ти ги подарявам от сърце.

Сякаш не рече тъй мама, а му поръча:
- Тръгвай, Тоше, на пързалката да си загубиш ръкавичките!

И Тошката свърши тая работа. Повлече шейничката си към Заешка могила, където е пързалката, спусна се три пъти като вихър надолу, но на четвъртия път шейната му се прекатури и той заби главата си в снега. Измъкна се побелял от сняг, запъхтян, поотърси дрехите си и тъй като му стана студено, подири в джоба мамините ръкавички. Извади едната, но другата я нямаше. Захвана да я търси по цялата пързалка. Никъде не можа да я намери. Сякаш беше потънала в земята. Буца заседна на гърлото му, когато повлече шейната си към дома. През цялата вечер ходеше нацупен. И новогодишната баница с късметите не му се услади. Като си легна, дълго се въртя в леглото и не можа да заспи. Мама нощес до втори петли си вади очите над тия ръкавички, а той изгуби едната още при първото си излизане!

Сега да видим къде е ръкавичката.

Тя се изтърси от джоба на Тошката, когато той обърна шейната и си заби главата в снега. Леката ръкавичка хвръкна като птиченце и падна зад една трънка. Потули се, затуй Тошката не можа да я намери. Щом децата се разотидоха и пързалката опустя, от съседната горица изскочи Зайо Мустаков. С пет-шест юнашки скока той се изкачи на могилката, погледна отвисоко към селото, където трептяха много светлини като звезди, нападали на земята, и въздъхна:

- Тая нощ всичките послушни деца ще получат подаръци, само за мене няма нищичко!

И Зайко вдигна предната си лапичка, за да си избърше окото. Като го избърса, той се втренчи към трънката и видя, че там върху снега нещо се жълтее. Заешкото му сърце радостно затупка. Дали не е круша? Бързо се втурна към ръкавичката. Побутна я боязливо с крачето си, дори я обърна, но щом съзря извезаното кученце, отскочи три крачки назад. 

Уплаши се, горкият, от кученцето, но то си кротуваше върху ръкавичката.
- Добро кученце! - тихо си рече Зайко Мустаков. - Ще си го взема да ми варди къщурката.
И приближи пак към ръкавичката. Но тъкмо когато посегна да я вземе, изневиделица изскочи Кума Лиса Кокошарска.

- Не я пипай! – викна тя.
- Защо? - обърна се слисан Зайко.
- Защото само на мене прилича да нося ръкавички. Най-напред ще си я надяна на едното краче, сетне на другото, сетне на третото… Чудесна ръкавичка!
- Я па тая! - накриво я изгледа Зайко Мустаков. - Махай се или ще насъскам кученцето да ти скъса кожухчето!

Лиса Кокошарска се ядоса и се озъби на Зайка, но той не беше от страхливите.

- Кра! Кра! Крадци! - размаха крила над трънката един гарван. - Тази ръкавичка е на Тошката! Вие сте я откраднали. Ей сега ще повикам Страхилча!
И гарванът хвръкна към село.

Откъм гората се зададе и глупавият Вълкан Вълканов. Почна да ломоти:
- Какво вие таковате тука? А-а-а-а, ръкавичка сте намерили! Тя ще бъде моя. Защото съм най-силният звяр в гората. Който посегне към нея, ще го разкъсам.

И Вълкан затрака със зъби, защото той можеше да работи само със зъбите си.
- Моля ви се - довтаса и Катеринка Пухлева, - продайте ми тая ръкавичка! Давам за нея два жълъда!
- Я бягай оттука, че като река ам - само на катерички ще ми станеш! Какво таковаш и се навираш тука? - изръмжа Вълкан Вълканов и зина.

Тогава Катеринка изврещя, Кума Лиса Кокошарска затявка, Зайо Мустаков се засили и направи такъв скок, че прескочи цялата могила, но пак се върна.
Отдън гората затрополя самият Медун Мецанов.

- Каква е тази дандания? - ревна той. - Защо ме събудихте посред нощ от зимния ми сън? Кой от вас предизвика свадата?
Зверовете мълчаха с наведени глави.

Тъкмо в туй време откъм село дотърча Страхилчо. Той не беше виждал горски зверове, затуй безстрашно се приближи до тях.
- Защо се карате? - изджафка той.
- За ръкавичката! - отвърна Лиса Кокошарска. - Ние намерихме една ръкавичка и не можем да я разделим.

Хитрият Страхилчо хвърли едно око към ръкавичката на Тошката, позна я и рече:
- То е най-лесна работа. Я се наредете един до друг с очи към могилката. Щом река „ав“ – всички тичайте нагоре! Който стигне най-напред на върха - негова ще бъде ръкавичката!

Зверовете се наредиха: най-отдясно - Медун, до него - Вълкан, до Вълкана - Лиса, до нея - Зайко, а до Зайка - Катеринка.
- Ав! – изджафка Страхилчо и зверовете се втурнаха нагоре.

А Страхилчо захапа ръкавичката на Тошката и - дим да го няма. Изчезна към селото:
На другата сутрин, когато Тошката се показа на прага със сурвакница в ръка, от кучешката колибка изскочи Страхилчо, захапал изгубената ръкавичка.

- Хей, къде си я намерил? - весело извика Тошката, грабна я от устата му и за награда му даде един краищник от новогодишната баница.

Коледни приказки: Бяла Коледа

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Красивата поезия винаги дава зрънце вдъхновение на въображението ни, което, от своя страна, може да изрисува най-живите и прекрасни картини. Една чудна Бяла Коледа оживя в главата ми, след като прочетох стихотворението на Моника Стоянова. Цветно казано, нали :-)

Снимка: sxc.hu

 

Тихо падат снежинките бели.

Бяла Коледа бяло искри.

А под белите преспи дебели

в бели сънища житцето спи.

В бели стихове, в бели куплети

вятър шепне неземни слова.

В чудно бяло сияние свети

над земята красива звезда.

Бяла Коледа — бяла магия.

Бяло щастие, бяла любов.

Звън от бялата камбанария

възвестява живот бял и нов.

Коледни приказки: Нощта преди Коледа (видео)

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес е време за една кратка анимация :-) Какво се случва в нощта преди Коледа, когато веселякът с червен костюм и цяла армия помощници слезе през комина? :-) Вижте танца на играчките и колко усмивки са нужни, за да грейне една елха :-) В добавка с коледната музика, няма как да не ви обземе празничното настроение :-)

Коледни приказки: Малката кибритопродавачка

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес е време за една история, която всеки от нас е чел. "Малката кибритопродавачка" на Ханс Кристиан Андерсен.

Илюстрация: A.J. Bayes, 1889

Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер - последната вечер на годината.

В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.

Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше…

Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска - нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това…

В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.

Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!

Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.

То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце…

Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.

То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и шарени картинки — от ония, които красят прозорците на магазините - гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.

"Някой умира в тоя час!" - помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.

Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща…

- Бабо - извика детето. - Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! - И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.

И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.

А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица - то беше замръзнало през последната вечер на старата година.

Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. "То е искало да се стопли!" - казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.

Коледни приказки: Самотната елхица

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес ще прочетем каква e съдбата на една самотна елхица. Разказ на Ангел Каралийчев.

Снимка: sxc.hu

Малката елхица стоеше самотна край големия път, който се спуща към града. Далеко зад нея се тъмнееше старата гора, където нощем виеха вълци, подскачаха катерички по оголените клонки, тичаха бързоноги зайци. Валеше. Хладните капки се оттичаха по иглиците на самотното дръвце като сълзи. Зайчето, което носеше име Лъв без опашка, спря пред елхицата и повдигна учудено нагоре очи.

— Защо плачеш? — попита то.

— Защото съм малка и самичка. Наоколо няма нито едно дръвце. Зимният вятър ме огъва до земята. Вълчият вой в гората ме плаши.

— Ти си едно глупаво дръвче — рече Лъв без опашка. — Защо не отидеш в гората? Там има вековни борове. Ще се подслониш под могъщите им клони, ще се потулиш на завет. Катеричките ще те замерят с шишарки. Те са много весели.

— Не мога — въздъхна елхицата.

— Защо?

— Защото съм закована на едно място. Имам корен. Много пъти съм се мъчила да се отскубна и да се махна оттука. Ще ми се да сляза долу в овчарската колиба и да видя агънцата, които блеят много сладко, а най ми се ще да видя децата, които живеят в топли стаички, спят на креватчета, пият мляко и дърпат опашките на котките. Чудни неща ми разказва вятърът за тях и за бащите им, които работели в една фабрика с комин, висок до облаците.

— Значи, ти искаш да отидеш при ония смешни човечета, които имат само два крака? Добре, ще уредя тая работа — поклати глава Лъв без опашка. — В овчарската кошара има едно бяло агънце. То ми е приятелче. Ще го помоля да каже утре на овчаря като тръгне за града, да те отсече и да те отнесе при децата.

— До края на живота си ще ти бъда благодарна, ако ми направиш тая добрина. Но ти не се ли боиш от овчарското куче?

— Мене не ме е страх, защото нося име Лъв, макар че съм без опашка.

Когато настана вечер и всички заспаха, Лъв без опашка слезе пред кошарата и почна да дращи вратата с лапичките си.

— Кой е? — обади се отвътре бялото агънце.

— Аз съм Лъв без опашка.

— Какво искаш?

— Слушай, ако си ми приятел, събуди овчаря в зори и му поръчай, като минава край самотната елхица, да я отсече и отнесе на децата!

— Добре — отвърна бялото агънце. — Друго?

— Друго няма. Лека нощ!

В зори то почна да блее толкова силно, че дигна на крак цялата кошара. Овцете се размърдаха, кучето залая, овчарят се пробуди, грабна ведрото и почна да дои мляко. Като напълни голямото ведро, той го натовари на каручката, впрегна кончето и потегли за града. На минаване край елхицата овчарят си спомни, че фабричният вратар му беше поръчал да занесе една елха за децата, затуй спря каручката, грабна секирата и отсече самотното дръвче с един замах и го хвърли върху ведрото.

Подир един час овчарят стигна във фабриката. Вратарят пое елхицата, усмихна се и я отнесе в един голям салон, където имаше много столове, а по стените окачени портрети.

„Ей сега ще ме насече на парчета и ще ме хвърли в печката, за да ме изгори“ — помисли си с ужас елхицата.

Но вратарят не я изгори. Той й направи кръстовидно стоило и я изправи насред салона. Цял ден елхицата стоя правичка. Надвечер дойдоха три девойки. Те донесоха свещички и най-чудни украшения: картинки, позлатени орехи, птичета. Почнаха да кичат елхицата и я накичиха тъй хубаво, че когато тя се погледна в насрещното огледало, цялата затрепери от вълнение. Под нея девойките наредиха чудесни подаръци за деца: обувки, чорапи, кукли, кончета, футболна топка и книги с картинки.

На Нова година подир пладне в големия светнал салон нахълтаха стотина деца. Те заобиколиха елхата и я загледаха очаровани. Свещичките пламтяха, по клончетата златните орехи грееха, птичетата се люлееха с разперени крилца. Тогава елхицата рече със своето дървено гласче:

— Мили деца, аз съм най-щастливото дръвце на света. Къде е моят приятел Лъв без опашка, да ме види?

— Тук съм! — изкрещя Лъв без опашка и раздвижи големите си уши зад големия прозорец. Той се беше покатерил върху купчината сгурия пред прозореца и наблюдаваше празника.

— Я вижте зайчето! — извика едно момиченце, което имаше на главата си качулка със заешки уши.

Всички погледнаха натам, но Лъв без опашка беше вече изчезнал.

— Ти си зайче! — весело се развикаха децата и се наредиха едно след друго, да си получат новогодишните подаръци.