Белгийски приказки: Шоколадовото царство

Рокли и шапки... от шоколад ;)

Белгийците са щастлив народ - имат шоколадовите насладив изобилие. Толкова топящи се в устата, че се чувстваш в рая. Белгия е и родината на шоколадовите бонбони. В една от пресечките на най-известния им площад - Grand Place, се намира и най-сладкият музей - този на шоколада.

Освен че (обяснимо) разказва за произхода на какаото и процеса на обработването му докато достигне до нас във формата на шоколадово блокче, за посетителите се прави и една 15-минутна демонстрация как се правят бонбони. Интересното за мен беше, че горещата разтопена шоколадова маса се втвърдява при 32 градуса за обикновения и 28 градуса за черния шоколад.

А техниката за всякаквите видове бонбони изглеждаше проста - разтопеният горещ шоколад се налива във формички.

Ако обаче искаме пълнеж, не чакаме шоколадът да се втвърди и 1-2 минути след като сме запълнили формичките, трябва да ги обърнем, за да се излее вътрешната част и по стените им да остане само тънък слой от горещия шоколад. След това вече изчакаваме още няколко минути, докато се втвърди напълно и слагаме вътре каквото пожелаем - карамел, ядки, плодове. След това "запечатваме" с още шоколад и след 30-ина минути хапваме бонбони.

Най-интересна ми се стори следната идея - събираме листа от дървета, по-възможност по-вдлъбнати и с ясни очертания. Измиваме ги, подсушаваме ги и ги оставяме за кратко в хладилника. След това ги наливаме с топъл шоколад и след половин час имаме бонбони във формата на листенца ;)

За животинки пък се използват карнавални маски. Идея за Хелоуин ;)

Най-изкушаваща част беше, че в музея се предоставят мостри на различен тип шоколад. Четеш и пробваш. Най-честата реплика наоколо - "О, божествено е. Хайде да се махаме оттук, защото ще изям всички!"

За заинтересованите - сайтът на музея е http://www.mucc.be/

Следващата приказка - къде живеят играчките >>> ;) 

Още белгийски приказки:

Има бира

Малката Европа

Комиксите са на почит

Combien tu m'aimes?

Макар че съм човек на детайлите, един филм си ме грабна директно и просто със заглавието. Combien tu m'aimes? или "Колко ме обичаш?" сам по себе си е поредната забележителна лента на европейското кино с красивата Моника Белучи. Този пост обаче не е нито за европейското кино, нито за Белучи, нито за Франция. А просто за същия този въпрос, появил се в главата ми тази сутрин, докато се опитвах неуспешно да са освободя от един доста разрушителен, безполезен и вреден навик.

Информирането за близките ми неща в живота от профили на трети лица в социалната мрежа е нещо, с което не се гордея. Но обяснение за пристрастяването е и причината, поради която чета и традиционните медии - колкото повече интересни нещица се намират, толкова по-зарибен ставаш.

И, за съжаление, въпреки че след упражнението интересности-въпроси-обяснения, времето си минава, детайлите избледняват, то чувството остава... Едно такова дразнещо, чоплещо чувство на взаимозаменяемост. Да знаеш (прочетеш), че като не си ти - другата седмица ще е друг(ата). Трудно се оказа двама човека да гледат напред в една посока, ако единият държи да се е лепнал и за задното стъкло от чувство за вина... или каквото там.

Оказа се още, че тази компютърна въртележка, задвижена от дадена теория, че всеки винаги остава в живота, дори тайно, е една малка, хаплива отрова за такива дребни душевни детайли като доверие и любов. После към чувството на взаимозаменяемост се присъединява и самообвинението, че качиш ли се на кончето, падаш в капана на собствените си пеперудени вярвания... Бутнат от бездействието на отсрещната страна, точно когато си имал нужда от вяра.

...А може би нещата хич не са толкова философски. Може би просто винаги съм искала да виждам отговора на горния въпрос с розовите очила. А той винаги да е бил просто такъв, с какъвто приказките не завършват. Pas du tout.

sxc.hu

ПС. Дала съм си обещание това пристрастие да се излекува. Тази сутрин прочетох последната си "чужда" новина, дефинирах си чувството, което изпитах - "взаимозаменяемост" и абонаментът за дадения източник изтече. А металния вкус съвсем случайно ще лекувам с шоколад и лате в иначе прекрасния град, от където започна тази приказка :D 
ПС2. Филмът с Белучи е готин. Препоръчвам ;)

Анимационна приказка: Балонче - спомен

Прекрасно е да знаеш, че в живота на всеки, когото срещнеш, оставяш следа. Крехка, чуплива, може би рееща се в небето, но готова да те следва до последния ти час. А и ти също вървиш с букет от спомени - хора, моменти, събития. Дори и малки, но със сигурност значими за душата ти.

Тази кратка анимация на французойката Елен Леру е "разказ за живота, срещите и спомените". 

Една красива и цветна приказка :D

Есенен гардероб

Снимка: sxc.hu

Предприемането на стъпката преподреждане и почистване на гардероба обикновено става, когато упорито търся нещо, а то още по-упорито се е скрило някъде. Аз уж знам къде е, но някак се оказва, че не е там. Докато се опитвам да достигна до бленувания предмет, пред очите ми попадат безброй забравени такива и усмивката грейва - "Ехе, този шал го бях забравила". И се започва...

В събота сутрин поводът беше зарядно за стар лаптоп и чифт резервни чехли. Чехлите намерих, но зарядното - не. Най-голямата радост обаче беше, че си открих любимите плетени черни ръкавици без пръсти и една нова опаковка от най-любимия ми парфюм - Moi на Mauboussin. Явно съм си я купувала преди време, но по някакви причини съм я прибрала за после.

Това безспорно е един от най-нежните аромати, които съм срещала.

Е, наложи се и да поизхвърля забравена и вече негодна козметика, не се сетих и защо по някое време съм събирала захарчета и късметчета.  Намерих и два стари телефонни апарата, които може би трябва да продам някъде - няма да станат по-ценни от съхранението в чекмеджето.

Един час, няколко купчинки дрехи, подредени според сезона и разположението на рафтовете и два плика за изхвърляне по-късно, дойде и удовлетворението от блажено свършената задача.

Бих казала, че с тази полезна занимавка окончателно преминах на есенно часово време. С якета, жилетки и боти на преден план и споменът за шума на морските вълни - на заден. Съчетано с едно нито лесно, нито приятно, но може би необходимо за спокойствието вътре в мен, лично решение,  

сезоните в душата ми се смениха.

Сега идва този на есенните багри, миришещите на шоколад улици на Брюксел, класната стая в Италианския културен институт, топлещите душата книги - подозирам, че ще се впусна по вълната Елиф Шафак, топлещото ръцете лате в някоя кафетерия и още куп различни и непознати приключения, които, за мое щастие, дори не подозирам, че ще ми се случат.

Есен е... ;) 

Още приказки и мисли - във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

Божествата на хола

Преди малко повече от месец съквартирантките ме изненадаха в чата с въпроса - "Искаш ли да си вземем коте?". Дискусията беше кратка, на шега котката се умножи по 2, защото едно същество не може да си прекарва деня самотно и ден по-късно пътувахме до нас с две от най-прекрасните същества. Осиновихме ги от приюта Animal Rescue, като въпреки желанието ни да са братчета, се оказа, че имат други две - на близо 5 и 3 месеца, които моменталически получиха имената Майкъл и Линкълн (да, съквартирантките ми харесват сериала "Бягство от затвора").

Макар и реално да е минало доста малко време, двете диванета вече са големи (не хапват повече от мен, но омитат чиниите скорострелно), а ние имаме чувството, че винаги са били с нас.

Аз по принцип винаги съм искала куче. Понеже майка ми не е от най-големите любители на животните обаче, в детските си години стигнах само до рибки. След едно трагично масово убийство (никога не слагайте в аквариум нестерилизиран пясък от плажа), приключението по отглеждане на животни приключи безславно... До момента, в който официално дадохме големия хол на новите му господари.

Макар и в началото да имаха (направо - имахме) леки дразги с основен герой малкият недоверчив хапещ и съскащ Майкъл, сега двамата ни домашни любимци са другарчета в белите. Е, има тук-там по някой одран нос, но скандали има и в най-добрите семейства. Засадите, които ни устройват при барикадирането на вратите и подялбата на масата, са колективни и категорични. Почти винаги приключват и с нашето: "Нееееее!"

И започна едно всеобщо възпитание. Ние се опитваме да ги възпитаме да са добри и мили, те пък ни възпитават да се грижим за някого, който ни чака у дома гладен и жаден. В един момент се оказа, че ни идват гости, за да ги видят. При присъствието на нови хора показват най-дивото в себе си, за да ги видим всички, че са с нас. Един единствен път бяха прилични и кротки - когато хазяйката дойде за наема. С което сме горди и ни падна камък от сърцето, че жената няма да се притесни за общото състояние на апартамента си ;)

Впечатляват ме с енергията и оригиналността си. Скорострелно могат да откраднат нещо от масата, да свалят нещо от стената, да изровят някое забравено съкровище от отдавнашен купон - я спукан балон, я коркова тапа от някоя Нова година. Подарихме им играчки, но те са дълбоко покрити от нашето полезрение. Впечатлява ме и саможивостта им - да накараш котка да стои мирно до теб, за да й се радваш, е практически невъзможно. И ценим онези моменти, в които те проявяват благородството си съм нас и идват да ни дарят с внимание.

Както ми каза една колежка, всичко е като в този виц: Какво си мисли кучето - "Човекът ме храни, разхожда, радва ми се - явно е някакво божество". Какво си мисли котката - "Човекът ме храни, радва ми се, грижи се за мен - явно съм някакво божество".

Сега всички обичаме не Реймънд, а нашите две божества.

 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

Избирам си

Когато бях малка, майка ми казваше, че не бива да се притеснявам от това, че с другите хора имаме различни мнения, желания, виждания. Нито от това, че правим избори, които са различни, водят в различни посоки, носят различни последствия. Така щяло да бъде винаги и за да намеря и бъда себе си, трябва да си правя моите.

И колко било прекрасно, че гледаме на живота (си) с различни очи.

Кога обаче тези избори съвпадат? Трябва ли да съвпадат? И защо никога не разбираме напълно тези на другите? И защо понякога (хм, или в повечето случаи) искаме да наложим нашите?

От химията съм научила, че най-лесно се смесват хомогенни смеси. От Екзюпери - че с важния друг трябва да гледаме в една посока. От математиката - че най-добре е да работим с цели числа... а не половинки.От доминото - че всяко действие води до друго. От физиката - че всяко действие води след себе си равно по сила и противоположно по посока противодействие. Така че всеки избор, всяко действие, всяко желание никога не остава самотно, то отключва нещо друго.

И наистина би било скучно, ако всички бяхме еднакви... А Ти кое кафе си избираш?

Брошурката я взех от McCafe. Избрах си малко лате ;-) 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

Моята неделна приказка

Моята приказка започва рано сутрин, със слънчеви лъчи. С топлина и уют, и любов.
Започва с аромат на кафе. И препечени филийки. И може би - сирене.
Със свежест. И усещане за дом.
И цвете, разцъфнало за поздрав. И книга любима в ръка. И парк, и музика, и нежност, и усмивки ;) И спокойствие и доброта.
Мечтая за улички старинни и чужди площади. И за свят за двама, в който да сме "аз" и "ти".
Обаче отварям очи и виждам, че любовта в този наивен вид се оказва трудно постижима. И  мечтите сън са. А реалността - приказка друга.

Снимката е от sxc.hu.

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

Онази нощ Луната угасна

Онази нощ Луната угасна. Изчезна. Млъкна. Побягна. Скри се. Измори се.
Светулката дори и не разбра. Фенерът у нея продължи да блещука. А тя беше ангел.
Едно дете, гушнало мече, сънуваше зелени поля с лилави цветя. И не видя, че избяга Луната. 
Офисът от стъкло още си свети. Напук на Луната. Мъждукащ монитор и две уморени очи. Отдавна непоглеждали небето.
Луната угасна и един младеж се смути. С девойка в парка щяха нея да гледат. Отразена в езерото, при онази дървената пейка. И къде да я търсят сега тази Луна, отразяваща се в езеро до дървена пейка?
Луната избяга и морето и небето се сляха в едно. И чайката в нощния полет срещна се с рибата, плуваща към черното небе. Защото не видя къде свършва черното море. 
Цветето спи, то не вижда, че няма Луна на небето. То е влюбено в Слънцето и него единствено гледа кокетно. Спи, цвете красиво! Поспи. Нищо, че я няма Луната.
Угасна Луната и едно сърце до прозореца будува безшумно. Очите я търсиха, дъх спотаен. Една сълза се търкулна, а устните шепнеха бавно... Викаха я, молиха я, искаха я.
Но тя не се върна.
Утре ще я чакам пак. 

Снимката е на sxc.hu.

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

Ангел или демон?

Рядко се впечатлявам от клипове на песни. Просто защото ме интересува самата музика, а не визуалното й представяне. Този обаче ми въздейства - и то силно.

Приказките, които ни разказват като малки, са категорични - мащехите са лоши, кралиците в тъмни дрехи и вещиците - също, както и змейовете, вълците, драконите и Гаргамел. Пепеляшка, Снежанка, Палечка, смърфовете, бедните юнаци, третите синове или дъщери и феите са добри. Точка. Край. Няма спор.

Демони и ангели обаче в живота си имаме много. В нас се борят много. И не винаги (ни) е ясно кой от тях надделява. Казват, че никой не се ражда лош. Но с възрастта се научава да лъже, да ругае, да удря, да мами, да наранява, да интригантства, да не спира на пешеходни пътеки... Все демони, просто степените им са различни. А какво може да го накара да убива?

Крачката е една. Психологията казва, че събитията отключват вратите в нас. И тогава идва разликата между едно красиво момиче - невинно и добро. И същото красиво момиче - с нож в ръката. Клипът всъщност ми хареса още, защото се оказа дежа вю на един мой сън. Героинята имаше някакви трансове, изпадаше в неконтролируема ярост и убиваше хората, които обича, за да похапне от сърцата им. После избяга, за да спаси от себе си майка си и мъжа, когото обичаше. После се събудих. Навън валеше.

Като оставим настрана крайността в злото и фантазията на режисьорите и сънищата, чудно ми е - как в живота избираме в даден момент кой да ни съветва - ангелът или демонът. Защо сме мрачни, когато можем да просто да обичаме? Пък може би, защото не е толкова просто, мили Братя Грим и г-н Андерсен...

ПС. Що се отнася до песента - оказа се, че тя е саундтрак към руски сериал със същото заглавие. Не съм го гледала, може би и не държа. Просто звученето, визията на вокалистката Нуки, метълът и мислите, към които води посланието, се оказаха достатъчни, за да изкачат парчето в класацията на любимите ми тези дни. 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))