Един вдъхновяващ разказ за Париж

Люксембургската градина

Има спомени, които трудно избледняват. Може да звучи клиширано, но клишетата имат свойството да са истина. Потвърдих си това твърдение, когато случайно реших да разгледам албума си със снимки от едни приказни две седмици в Париж през септември 2009-а.

(...) 

Лежерната част от тези две седмици беше някак магическа, защото Париж носи в себе си една неповторима, топлеща сърцето атмосфера – ухаещите на кроасани улици сутрин, китните кафенета на тротоарите в следобедните часове на деня и споделените бутилки вино в градинките привечер. Ще се спра на няколко места, споменът за които пазя ясно и до днес.

Целия разказ, озаглавен "Спомен за Париж", прочетете в Jasmin.bg >>

Завръщането, *разказ, вдъхновен от ново хоби

Последните месеци прекарвам в търсене на "нови предизвикателства", хобита и въобще - източници на положителни емоции, стойностни занимания и прочие. Едно двумесечно пребиваване в репетиционната на МОНТФИЗ, обаче, ми показа, че трябва да избирам и хобита, на които имам времето да се посветя, колкото и да не липсва желание и въпреки срещите с прекрасни хора. 

Сега, на по-забавени, но също така вдъхновителни обороти, се занимавам с курс по творческо писане към арт студио Public Republic. Литературните похвати как един текст да не бъде просто написан, а добре написан, си струват, задачките провокират въображението, а споделеният опит с преподавателката може и да ме срещне с ново любимо произведение или автор.

Разказът се казва "Завръщането" и мисля, че в споделено пространство като личния ми блог стои доста добре.

Морска снимка: Гери

***

Завръщането в родното място отдавна вече не го изпълваше нито с радост, нито с носталгия. Липсваше и нетърпението, което преди години, когато жена му беше жива, караше сърцето му да бие лудо - също както се мята безпомощна риба, извадена на брега. Сега островното градче беше просто спирка, 52 часа, които да прекара на твърда земя, без да усеща полюшването на морето под краката си. Загледа се в шарените къщички, подредени като църковна мозайка на хълмовете и въздъхна. Тази клета, примирена възхишка разказваше трепетите на цял един живот и сега беше готова да излети, все едно, че вече нямаше какво да се добави в тази история, защото тя е приключила. Липсва само последното изречение, но в живота то винаги води със себе си смъртта.