13 февруари 2013 г.

*без която не можем

Дни преди 14 февруари настъпва една любовна истерия. Необяснима! Обичам плюшени мечета, обожавам цветя и любовта за мен е една от онези стихии, за които човечеството още не е измислило противодействие. И няма и да успее според мен, защото вътрешният ни свят е по-силен от външния. И определено е неконтролируем.

Да, нека има ден, в който да се сетим за човека до себе си,за виното, за приятелите. А останалите 364? Защо не ни се напомня, че романтиката може да я има 365 дни в годината. И тя не е в букет цветя (и изречението, че пералнята е пусната, както ни показва една реклама на прах за пране), красиво бижу или плюшена играчка, само защото е Свети Валентин и сърца и балони дебнат отвсякъде.

Романтиката, без която не можем, не е на витрините на 14 февруари. Тя е в тръпката, в малките жестове, в разходката по морския бряг, в споделената палатка, в грижата за другия, когато е болен, в едно опаковано като подаръче шоколадово яйце, в милия SMS, в страстта, в прегръдките и пеперудите в стомаха през останалите 364 дни.

А без любов не можем, дори и да твърдим обратното. Независимо дали е споделена или не. Възможна или не. Любов, която се ражда, развива,засилва или умира. Любовта във всички свои етапи и разновидности. Чувствата в сърцето към онзи важен Друг. И тя никога не остава същата. Този 14 февруари не е като миналия. И следващият няма да е като този.

*... защото след всяко едно „Сбогом” идва поне едно „Здравей”. Любовта, без която не можем, е като водата в реката - която никога не е същата като тази вчера.



Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

12 февруари 2013 г.

Моето отворено писмо*

Вече две години съм сама на този остров. Мислите ми станаха толкова много, че се изгубиха във времето. А самото време се изгуби между изгревите и залезите над безбрежния океан. А океанът – той е безкраен и няма нищо отвъд него. Или може би имаше, но този свят за мен вече съществува само в избледняващите ми спомени.
В началото беше щастието. Щастието, че останах жива, а водата ме изхвърли на златистия пясък след онази нощна буря, която потопи туристическия кораб. След това беше опознаването – на новия дом със зелени тапети и син таван, на неговите обитатели, пътеки, дървета, реки, цветя, камъчета. После дойде оцеляването, усвояването на нови умения, събуждането на животинския инстинкт, който ми даде сили да оцелея. Накрая останаха мислите – за края, за времето, за живота, за съществуването, за природата, за любовта, за хората. За хората. За хората.
В света, който познаваме, всички се стремим към индивидуализъм и защитаваме със зъби и нокти своето Аз
. Аз и близките. Аз и приятелите. Аз и колегите. Аз и непознатите. Търсим себе си, измисляме го, поставяме го в центъра на Вселената, убеждаваме се, опровергаваме се и се стремим да не го изгубим. И се ядосваме. Колко много се ядосваме – че ставаме рано, работата е отегчителна, парите не стигат, градският транспорт е скапан. Дразним се, че грубияните ни блъскат в тролея, а хората масово преживят клюки, лакът на показалеца винаги се скапва преди важна среща, а продавачката в магазина отсреща е груба. Мразим си и профилната снимка в социалната мрежа; скоро не сме слагали нова. Следваме трендове и мразим различните. Егоизмът ни съчинява оправдания да се борим за самостоятелност. Търсим самотата, независимостта е модерна... Защото, ако се оставиш, хората те подчиняват на собствените си комплекси. Отбраняваш се, за да не бъдеш наранен. Също като животните.
Да, градът всъщност е джунгла, но с барове, кафенета и много гняв. Колите по булевардите са като преплетени лиани и трябва ловкост и смелост, за да преминеш през тях. Природата тук обаче ме обгръща и закриля, в града ме ругае. В града трябват пари за био продукти от специализираните щандове; в природата са нужни интуиция и търпение. Градът изтощава, природата – възпитава и калява. В града съм самотна, а в джунглата - сама.
Ех, какво ли не бих дала да се върна в гневната джунгла! Липсват ми досадните роднини, с които не виждах нужда да се чувам често, споровете с приятели, които ме разстройваха, емоциите в сърцето, които ме объркваха. Липсва ми ароматът на кофеин и зловонието на вкиснало и изгорели газове. Затварям си очите и си мечтая раните ми да бъдат от любов, а не от драскащи клони. Да ме хапят тежки думи, а не буболечки. И да обичам, да се смея, да слушам музика, да пия вино, да плащам сметки, да пазарувам, да се извинявам, да се мръщя, да се смея, да пиша статуси, да се разхождам в парка.
Искам всичко това, от което вие, градски хора, които четете това писмо, се отегчавате и искате да избягате. И аз бях като вас. Но всъщност в дъното на душата си вие сте като мен. Затова потърсете ме, спасете ме и ме върнете в глутницата. Не искам да бъда сама.
* Що е то отворено писмо и до кого съм го писала обясних тук >>> 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

А така!-тата и Ама аз-ите

Главният герой заявява по телевизора: „Не съм по кафето”. Какво се случва пред телевизора - той кима одобрително: „А така!”. Тя: „Ама аз пък обичам кафе”.

Много обичаме, подкрепяме и аплодираме, когато „палчетата горе” и „палчетата долу” на околните съвпадат с нашите. Защото това не е просто заговорничество по интереси – това е заговорничество по правилниТЕ интереси. И обратното – когато сме в ситуацията да сме единствените на този свят (в тази компания), които – например - слушат джаз - се изпада в обяснения: „Ама аз такова... харесва ми как звучи”. Следват (не)разбиращи поклащания на глави. Но няма: „А така!”

Стереотипите (ме) дразнят. И пак според мен трябва да бягаме от тях, колкото и да е трудно. Като в магазин. Ето - светът е магазин (след като градът стана джунгла >>>), в който стоки (интереси) с различни етикетчета има за всички. Влизаш, избираш и излизаш, доволен, че си намерил, каквото ти допада + има всичко останало за другите. Ти ще си го консумираш с удоволствие и някак си е честно. И ако продължа сравнението с магазина, не е ли безсмислено губене на време да обиколиш всички щандове, да обърнеш внимание на всяка стока, която просто не е твоята, за да я етикираш колко не става. И ако приемем, че това не го правим в магазина, защо го правим в живота? За да се докажем, за да сме харесвани, за да имаме пълнеж за свободното време.

Ама аз... мисля, че е загуба на време.

Ето и няколко мои А така!-та и Ама аз-и. А така! за кафето сутрин, А така! за пиенето на бира, А така! за спането до обяд, А така! за дискотеките и танците, А така! за маааалко тишина, А така! да работиш без мрън-мрън. Ама аз слушам джаз, ама аз не пия водка, ама аз не обичам разни ужаси на екрана, ама аз обичам френския, френските филми и всичко що е франкофонско.

Ама аз ти се обяснявам, не защото искам всички вкупом да обичаме моето. Просто търся разбиране за нещото, което аз-чето ми харесва ;) 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

... за началото и (не)порасналите деца

Официално за началото е отговорна една пощенска кутия за приказки и нейното "Отворено писмо". Вдъхновението, което беше нужно, за да усетя, че искам да "облогвам" мислите си и под формата на текст да ги споделя с онлайн света. Къде ще е кулминацията и краят - само времето ще покаже.

Съвсем очаквано, след такова начало, първата кратка публикация ще бъде... препоръчвам ви моя източник на вдъхновение. Всеки месец в столично заведение можете да чуете как известни личности четат приказки. Инициативата е на Гери Турийска, приказките са твои, мои, ваши, наши, а темата всеки месец е различна. Текстовете се изпращат по имейл, като условието е да не са публикувани и естествено - да са авторски :D

Всичко най-ново и по-старо можете да намерите във Фейсбук страницата на "Пощенска кутия за приказки".  Там има и линкове към четения - горещо препоръчвам да чуете поне еднo-две. Аз, например, много харесвам тази - за Тони и Тони и колко много неща можеш да споделиш, докато се редиш на опашка.

Защо (не)пораснали деца? Защото всички сме такива, макар и не всички да си го признаваме. И мрънкаме, и се цупим, и искаме да сме важни, и искаме да ни забележат, обичаме играчките си, тропаме с крачета и се опитваме да живеем къде по-кротко, къде не с другите дечица в големия хаос, в който уж има ред.

Корицата на картичката, която колегите в офиса ми подариха за рождения ден. Едното пожелание гласи: "Гери, бъди непослушна". Ох, как ми се иска... но без да ме наказват :D

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

Представена публикация

Пътешествията на 2016-а! (първа част)

Време да изпратя 2016-а - спомен за лежерен следобед в септемврийска Виена Отиващата си 2016-а започна с 16 желания >>> Върна...