Моето отворено писмо*

Вече две години съм сама на този остров. Мислите ми станаха толкова много, че се изгубиха във времето. А самото време се изгуби между изгревите и залезите над безбрежния океан. А океанът – той е безкраен и няма нищо отвъд него. Или може би имаше, но този свят за мен вече съществува само в избледняващите ми спомени.
В началото беше щастието. Щастието, че останах жива, а водата ме изхвърли на златистия пясък след онази нощна буря, която потопи туристическия кораб. След това беше опознаването – на новия дом със зелени тапети и син таван, на неговите обитатели, пътеки, дървета, реки, цветя, камъчета. После дойде оцеляването, усвояването на нови умения, събуждането на животинския инстинкт, който ми даде сили да оцелея. Накрая останаха мислите – за края, за времето, за живота, за съществуването, за природата, за любовта, за хората. За хората. За хората.
В света, който познаваме, всички се стремим към индивидуализъм и защитаваме със зъби и нокти своето Аз
. Аз и близките. Аз и приятелите. Аз и колегите. Аз и непознатите. Търсим себе си, измисляме го, поставяме го в центъра на Вселената, убеждаваме се, опровергаваме се и се стремим да не го изгубим. И се ядосваме. Колко много се ядосваме – че ставаме рано, работата е отегчителна, парите не стигат, градският транспорт е скапан. Дразним се, че грубияните ни блъскат в тролея, а хората масово преживят клюки, лакът на показалеца винаги се скапва преди важна среща, а продавачката в магазина отсреща е груба. Мразим си и профилната снимка в социалната мрежа; скоро не сме слагали нова. Следваме трендове и мразим различните. Егоизмът ни съчинява оправдания да се борим за самостоятелност. Търсим самотата, независимостта е модерна... Защото, ако се оставиш, хората те подчиняват на собствените си комплекси. Отбраняваш се, за да не бъдеш наранен. Също като животните.
Да, градът всъщност е джунгла, но с барове, кафенета и много гняв. Колите по булевардите са като преплетени лиани и трябва ловкост и смелост, за да преминеш през тях. Природата тук обаче ме обгръща и закриля, в града ме ругае. В града трябват пари за био продукти от специализираните щандове; в природата са нужни интуиция и търпение. Градът изтощава, природата – възпитава и калява. В града съм самотна, а в джунглата - сама.
Ех, какво ли не бих дала да се върна в гневната джунгла! Липсват ми досадните роднини, с които не виждах нужда да се чувам често, споровете с приятели, които ме разстройваха, емоциите в сърцето, които ме объркваха. Липсва ми ароматът на кофеин и зловонието на вкиснало и изгорели газове. Затварям си очите и си мечтая раните ми да бъдат от любов, а не от драскащи клони. Да ме хапят тежки думи, а не буболечки. И да обичам, да се смея, да слушам музика, да пия вино, да плащам сметки, да пазарувам, да се извинявам, да се мръщя, да се смея, да пиша статуси, да се разхождам в парка.
Искам всичко това, от което вие, градски хора, които четете това писмо, се отегчавате и искате да избягате. И аз бях като вас. Но всъщност в дъното на душата си вие сте като мен. Затова потърсете ме, спасете ме и ме върнете в глутницата. Не искам да бъда сама.
* Що е то отворено писмо и до кого съм го писала обясних тук >>> 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))