30 декември 2013 г.

Нещо хубаво за спомен

Дори и когато отношенията загубят своята свежест, хубаво е да запазим добрите и вдъхновяващи моменти. Не е равносметка на една отиваща си година, но, за нещастие, е равносметка за отиващи си почти две. Защото красивите моменти трябва да останат в сърцето.


Два музикални фестивала, една синя палатка, вегетарианска лазаня, кафемашина, пъзел игра с кораб плюс бонус ниво, защото ги обичам, един голям Мечо, Драки, куестове и анимации, тъп френски филм, пица "Аладин", Южният парк, кецки, рози, Il Pulcino Pio, София филм фест, руски филм с вдъхновение... сланинка, Скайп мечета, 1Q84, шоколад с ягоди, пелети, Спондж Боб, красив Нови Сад, автобус със смяна за Копривщица, в детска количка за рожден ден, плетени ръкавички без пръсти, Upside Down... И още много... защото дребните красоти остават ;)

  

25 декември 2013 г.

И порасналите деца имат нужда от чудеса...и вяра!

Коледа е най-приказният ден в годината! Защото всички имаме нужда от точно такъв ден, в който да забравим ежедневните проблеми, да отворим сърцата си за малко топлина и любов, да се усмихнем и да прекараме време с хората, които обичаме. 

По празниците всички имаме нужда от доброта и самите ние ставаме по-добри, по-меки, по-спокойни, по-човечни. Имаме нужда да простим, да погледнем напред или нагоре към звездите и да повярваме, че нещо още по-добро ни чака някъде там.

Искам да ви честитя Рождеството с една приказка, която много обичам и която препрочитам всяка година на този ден. Приказка, която доказва, че и порасналите деца имат нужда от чудеса... и вяра! 

***

21 септември 1897 г. Уводната статия в New York Sun. Автор е редакторът на вестника Франсис Чърч.

Ние изпитваме голямо удоволствие да отговорим веднага на писмото отдолу, изразявайки в същото време нашето голямо удовлетворение, че неговата вярна авторка е сред приятелите на „Сън“:

„Скъпи редакторе! Аз съм на 8 години.
Някои от моите малки приятели казват, че няма Дядо Коледа.
Татко казва: „Ако видиш нещо в „Сън“, значи е истина.“
Моля ви, кажете ми истината: има ли Дядо Коледа?
       Вирджиния О'Ханалън
115 Запад 95-а улица“

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на скептична епоха. Те вярват единствено на това, което виждат. Мислят, че нищо, което малките им умове не разбират, не съществува. Всички умове, Вирджиния, независимо дали принадлежат на възрастни или на деца, са малки. Във великата наша вселена човекът е просто насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безграничния свят около него и съзнанието, способно да разбере цялата истина и цялото знание.

Да, Вирджиния, има дядо Коледа. Той съществува толкова очевидно, колкото любовта, щедростта и предаността, а ти знаеш, че тези неща изобилстват и дават на живота ти най-голямата красота и радост. Уви, колко ужасен би бил светът, ако нямаше Дядо Коледа. Би бил толкова ужасен, колкото ако нямаше Вирджинии. Нямаше да има детска вяра, поезия, романтика, които да правят това съществуване поносимо. Нямаше да има имаме друга радост освен тази, изпитвана чрез зрението и хладния разум. Вечната светлина, с която детството изпълва света, би била унищожена.

Да не вярваш в Дядо Коледа! Това е като да не вярваш във феи. Може да накараш баща си да наеме мъже, които да наблюдават всеки комин на Бъдни вечер, за да хванат Дядо Коледа, но дори и да не го видят да слиза, какво биха доказали? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че той не съществува. Най-истинските неща в света са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Виждала ли си феи да танцуват по поляната? Разбира се, че не си, но това не е доказателство, че те не са там. Никой не може да осъзнае или да си представи всички чудеса, които не са видени и които са невидими в този свят.

Можеш да счупиш детска дрънкалка и да видиш какво създава звука вътре, но има було, което покрива невидимия свят и което дори най-силните мъже, нито дори обединената сила на най-силните мъже, които някога са живели, могат да повдигнат. Само вярата, фантазията, поезията, любовта, романтиката могат да дръпнат настрани завесата и да ни покажат божествената красота и величие, които са там. Всичко ли е истинско? О, Вирджиния, в целия свят няма нищо по-реално.

Да, има Дядо Коледа! Слава Богу, той е жив и живее завинаги. След 1000 години, Вирджиния, не, след 10 пъти по 10 000 години той ще продължава да носи радост на детското сърце.

14 декември 2013 г.

Коледно настроение

Въпреки че не обичам зимата, първият сняг винаги ми носи топлина в душата. Украсата за Коледа, подаръците и уютът на кафенетата правят атмосферата вдъхновяваща.

Трябва да призная, че коледното настроение в големите търговски центрове е наистина завладяващо.

The Mall


Пред Министерски съвет - също. Една хубава вечерна гледка, която ме изпраща на тръгване от офиса. ;-)


Но едно от най-топлите настроения ми се създава вкъщи. Когато цъфне коледничето ми. Това, че цъфти само веднъж годишно около този празник наистина го прави една идея - по-обичано. Растението е по-специално и защото е донесено като хубав спомен от Пловдив - да компенсира един друг не толкова хубав спомен ;)



;-) Когато прочета нещо, което звучи в главата ми точно със същите думи, нещо в мен потрепва. Много силно потрепна, когато попаднах на този статус във Фейсбук, споделен от мой приятел (нередактирано):

"Декември е уют. Кори от портокали. Пукащи дърва. Запалени свещи. Червено вино. Понякога рози. Тихо пиано. Вълнен шал и дебели чорапи. Първи сняг. Декември е грижа. Внимание и мисъл към най-любимите ти хора. Подаръци. Изненади. Срещи. Топло мляко с канела. Писма картички. Очакване. Декември е искри и фойерверки. Блясък по улиците, в очите. Светлини. Декември е (равно на) сметки. Разплащаме се с 365 дни случвания и пропускания. Всичко онова, което сме можели да бъдем, а не сме. Всяка неказана дума и закъснял жест. Онзи телефонен разговор, който пропуснахме. Пътуването, което не направихме. Работата, която не приехме. Думите, които не казахме. Декември е обещания. Наравно стари и нови. Да бъдем по-добри. По-щедри. По-благодарни. Да мечтаем повече. Декември е поглед навътре. Носталгия по детството. По това какви бяхме, какво търсихме, в какво вярвахме. По приказки с щастливи начала, не краища. По онова утре, което все търсим и все не стигаме. Декември е всичко в едно. Най-студеният и най-топлият месец. Най-пълният с хора и най-самотният. Едновременно край и ново начало. Прошка. Декември идва и си отива като сън. Всяка година се питаш кога пак стана Декември. Никога няма да разбереш...."


12 декември 2013 г.

Възразявам!

Преоткривам "Али Макбил". Гледала съм сериала преди години, когато беше популярен и честно казано - не обичах особено лудостите на младата адвокатка. Сега обаче я гледам с други очи. И се радвам на посланията на тази продукция.

Посланието, че можеш да вярваш в лудостите си, когато те са безграничен идеал. Един от най-силните моменти за мен е, когато тя скочи с "Възразявам!" в съда срещу твърдението на своя клиентка, че истинската, ценната и вечна любов е мит.

Харесва ми и от гледна точка на случаите - винаги немислими, странни, но силата на правото показва как можеш да погледнеш на всяка ситуация от друг ъгъл.

Харесва ми и идеята, че можеш да си позволиш тактиката да се разсейваш с вътрешния си свят - било то с песен, било с мечти.

А така сега ми звъни телефонът:


15 ноември 2013 г.

Много я обичам тази Пипи!

На днешната дата през 1907 г. в шведския град Вимербю се ражда писателката Астрид Линдгрен. През 1945 г. на бял свят се появява книжката с една от най-обичаните приказни героини в цял свят - Пипи. 9-годишна. Червенокоса. С лунички. С плитки. А цялото й име си е направо предизвикателство за паметта - Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче.

Да си призная, чела съм приключенията във Вила Вилекула няколко пъти. И всеки път се радвам така, все едно е за първи. Обичам я тази Пипи и как на днешния ден да се сдържа да не припомня някои от умните неща, които ни казва ;)

"Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят".

"Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа".


"Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите".

"- Но, Пипи, каза Томи, - можеш ли да свириш на пиано?
- Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала - отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения".


"То наистина не си заслужава - каза Пипи. - Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общ доход.
- Пък и не умеят да си играят - отбеляза Аника. - Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
- Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. - Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат".


 Eх, ако можеше наистина да има такива хапчета, всеки път си мисля аз. Утехата е, че всички имаме въображение, което да държи децата в нас будни. Стига само да поискаме! Защото там, във въображението, се е случило всичко хубаво на тази земя, е казала Астрид. И е била права! ;-)




14 ноември 2013 г.

November Sun

Една от любимите ми песни е November Rain - Guns and Roses. Тъжна, но красива. И е ноември. И някъде в душата ми вали. Не обичам оръжия, но обожавам рози. Черни рози. Ако някой ден си направя татуировка, ще е на роза с обвита около нея змия. Защото змията, казват, е символ на вечност. А розата е красота. Вечната красота на душата е нещо, към което се стремя.

Нещо повече. Стремя се към светлината. Трябва да има повече светлина. Както е казал Гьоте. Mehr Licht. Вярно, че на предсмъртния си одър, но поне е умрял с копнеж по светлина (в душата).

Защото, особено през ноември, някъде между дъжда и слънцето, се ражда дъгата. Красива. Многоцветна. Като живота.

Тази сутрин, прочитайки поредните няколко глави от Елиф Шафак и нейната "Любов" между два работни проекта, попаднах на нужното ми:

Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права черта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг.

И се замислих - какъв е настоящият ми миг? Искам светлина, искам слънце. Вярата в бъдещето е желание, но не винаги желанията се сбъдват. Просто имаме нужда да вярваме в тях. Така, както вярваме в Бог, Буда или Аллах. Нищо, че най-важното, което научих в студентска лекция по Основи на религията е, че Бог е един. Имената му просто са различни. 

Тълкуването на кой-какво-защо ни вкарва в тъмнина. Терзаеща тъмнина. Емоционална тъмнина. И разбрах, че не я искам. Бленувам за слънцето. За светлината. За хубавите и мили малки моменти, които ни се случват в живота.

Днес една непозната в квартала ми вирна нос, защото не успях да я упътя за улица. Но в съзнанието ми остана друго - как най-милата продавачка от един прекрасен магазин за кафе (до Subway, спирката на Орлов мост при бул. "Евлоги Георгиев") ми сподели, че другата седмица затварят и "няма да можем да се виждаме повече". Радвам се, че непозната сподели това с мен. Че е почувствала нуждата да ми сподели, че няма да се виждаме повече. Тъжно ми е, защото кафето им е наистина хубаво. Знам, че до края традиционно ще се отбивам при нея за кафето ми с мляко на път за работа. 

Ако се върна на думите на Шафак, настоящият важен за сърцето миг е някъде по средата между тълкуването и илюзията. Целият живот е такъв. Мога да прекарам половината си живот в тълкуване защо илюзията не е станала реалност. Отговор на този въпрос няма. Просто трябва да загърбим теориите и да погледнем към небето. Там слънцето свети. За нас. Докато свети, надежда ще имаМ една, че топлите цветове надделяват и няма значение, че там някъде има и сенчести петна. Просто трябва да погледна нагоре. Да поискам.

Нека бъде светлина! Останалото са бели кахъри, които ни правят по-силни и по-устремени към онова себе си, което обичаме. А аз обичам сутрин да се усмихвам на слънцето.

Нека бъде!

 

10 ноември 2013 г.

Без думи

Вечеряме.
- Ехо!
Той - помахва замислено с ръка (Ей!)
- Как си?
Вдига палец. (Бива.)
- Как е?
Помахва колебливо с ръце. (Горе-долу)
- Тежък ден, а?
Кима. (Мда)
- Шефът пак е недоволен, а?
Свива рамене (Ми как.)
- И как мина?
Мига. Веднъж. (Бива)
- Тежка седмица, а?
Издиша дима от цигарата (Какво да ти кажа...)
- Разкажи.
Гаси цигарата. (Какво да те занимавам.)
- Харесва ли ти яденето? Набързо го приготвих.
Примлясква. (Да, става.)
- Още вино?
Подава си чашата. (Да, може.)
- Детето днес го изпитали?
Мръщи се. (Разбрах...)
- Купих нова картина. Морски пейзаж
Кима. (Да, видях. Става.)
- Сметката за парното дойде.
Помахва с ръка. (Разгледах я! Мизерници!)
- И какво?
Поглежда ме объркано.
- Ще си мълчим ли?
Кима неуверено. (Да.)
- Защо?
Свива рамене. (Не знам)
- Обичаш ли ме още?
Ококрва се. (Разбира се!)
- Колко ме обичаш?
Разперва длани. (Ей толкова!)
- Покажи ми!
Идва.
Поглеждам го.
Целува ме.
- А?
Прокарва пръсти през косата ми. 
- Кажи, де!
Поглежда ме в очите. (Да, казах.)
- И какво сега?

...

9 ноември 2013 г.

Белгийски приказки: Има бира

Любителите на пивото знаят, че според Бенджамин Франклин доказателство, че Бог ни обича е това, че ни е дал бирата. Ако през '94-а стана ясно, че Господ е българин, поне по отношение на футбола, то, ако вярваме на Франклин, белгийците пък са един много обичан народ.

Бирата по тези земи е призната за най-добрата в света. В страната се произвеждат над 800 марки бира, а традицията датира от поне хиляда години. Пивото им е силно, обикновено над 5%, като достига и до12% (!). Имат и много плодови видове.

Аз нямах възможност да дегустирам много, но тъй като съм ценител на родната "Ариана" и категорично отричам смесването на пивото със сокчета, се насочих към Leffe и Juplier. Втората ми допадна повече - 5,2%. Създава се през 1966 г. в старата област Jupille, днес част от Лиеж. Прави се от малц, пшеница, вода, хмел, мая.

Leffe е създадена в далечната 1152 г. в долината на река Маас, Северна Белгия. Светлата е 6,6% и определено си личи, че си преминал в друга категория в сравнение с обикновените.

От любопитство имах среща и с една черешова и честно - това беше една от най-дългите срещи с бира в живота ми ;) Предполагам, че любителите на плодовия вкус ще я оценят. Аз не успях съвсем. Не е и за тези, които не пият силен алкохол, защото хич не е слаба. ;) 

Щанд в един магазин за бира, къде изборът беше измежду 250 вида
Още приказки:


Малката Европа

Къде живеят играчките?

Шоколадовото царство 

Комиксите са на почит 

7 ноември 2013 г.

Малките хора на Малката Европа

Паркът "Малката Европа" (Mini Europe) се намира в покрайнините на Брюксел. Разходката до крайната спирка на метро 6 обаче си заслужава, защото води до една прекрасна градина, в която са "посадени" най-интересните забележителности от всички страни-членки на ЕС, а по уличките им се разхождат и малките европейци.


Най-много ме впечатли, че макетите са приспособени с празниците и сезоните. Есен е...


 ... а в една църква празнуваха Хелоуин.


Много сладко ми се стори това, че една не малка част от превозните средства се движеха. Влаковете на Eurostar шумно събираха пътници от спирките, самолет се приготвяше за излитане, ферибот оповестяваше за своето съществуване. Тъй като през нощта беше валял дъжд, лодките по венецианските улици бяха леко килнати и потопени, но това не пречеше на механизмите им уверено да ги дърпат насам-натам из водата ;) ;)


Макетът с най-силно историческо послание беше този на Германия - Берлинската стена, снимката, запечатала целувката на Леонид Брежнев и Ерих Хонекер през 1979 г. и берлинчани от двете страни на стената.


Една от най-неочакваните ми срещи... беше с Дон Кихот и Санчо Панса. Къде ги намерих ли? Разбира се, че до една вятърна мелница край Ла Манча.


А ние пък сме представени с Рилския манастир. Прекрасен и величествен макет, чудесни детайли. Според мен обаче има един недостатък - манастирът е представен в цялостния си затворен вид и, за да можеш наистина да го разгледаш, трябва да се наведеш в макета, което е някак неудобно и би било предпоставка за уморените и не дотам любопитните да го подминат. Тъй като експозицията е подредена от Северозападна към Югоизточна Европа, ние с гърците сме на финала на разходката.



Не мога да не споделя, че се почувствах изключително горда, че в малката "опознавателна" книжка, която всеки посетител получава на входа, България беше описана с голям брой факти - че в началото на Х век сме били най-голямото царство в Европа, че през 1943 г. сме спасили 50,000 евреи от лагерите на смъртта, че българска песен лети в Космоса. Обяснена е и традицията ни за хвърляне на кръста на Йордановден и връзването на мартеници на 1 март. Както и това, че първият златен предмет е намерен по нашите земи в 4600-4200 г. пр Хр. ;))))

Традиционно - за заинтересованите - Mini Europe ;-)

И още една препоръка - интересни факти за Рилския манастир научете от публикацията на "Българската история" тук ;-) ;-)

Още приказки:

Има бира


Къде живеят играчките?

Шоколадовото царство 

Комиксите са на почит 

3 ноември 2013 г.

Белгийски приказки: Комиксите са на почит

Едно от първите неща, които ми направиха впечатление още със стъпването на белгийска земя, беше, че съм попаднала в страната на комиксите. Във всяка книжарница или щанд за книги и вестници още от вратата ме посрещаха поне 10-ина предложения с приключенията на детектива Тинтин, Смърфовете и Астерикс. Имаше и отделни секции с японска манга.




Астерикс и Обеликс са плод на въображението на французите Рене Госини и Алберт Удерзо. Появяват се на бял свят в далечната 1959 г. Смелите гали са си и истински французи - своенравни, свободолюбиви, не особено работливи, но с вкус към виното и красивите жени. До момента в света са продадени над 300 милиона копия от книгите за тях, преведени на 107 езика.

Тинтин и кучето Снежко пък си имат отделен магазин за книги и сувенири, а "баща им" - аниматорът Ерже, е почетен с цял музей. Една от най-популярните дестинации в центъра на Брюксел е специалният магазин за комикси.


Безспорно, най-радващият за очите ми свят се оказа синята приказка на Смърфовете. Те са много и са навсякъде - на магнити, чаши, тениски, чанти, книжки. Рожба са на местния аниматор Пиер Кълифорд - Пейо, и се появяват за пръв път като комикс през 1958 г.


У нас всички тези геройчета, които се оказват на годинки вече, са по-известни с филмите, които излязоха през последните години, и анимационните поредици, но не и като книжки. Моето детство, например, протече в крак с приключенията на Фют и Мики Маус, а Смърфовете срещнах малко по-късно.


Смърфотно, а ;-)

Следващата приказка - за Малките хора на Малката Европа >>>.

Още приказки:

Има бира


Къде живеят играчките?

Шоколадовото царство



2 ноември 2013 г.

Белгийски приказки: Къде живеят играчките?

Играчките живеят в един малък, но китен музей в Брюксел, наречен Мюзе дю Жует (Le Musée du Jouet). Едно приказно царство с кукли. На входа ме попитаха от къде съм - явно се интересуват от известността си на наднационално ниво. Е, гарантирам, че и България се записа в архивите му.


Най-много ми харесаха тези кукли от областта Тирол. Не съм посещавала това място с изстрадана история и божествена красота, но дървените госпожици в многолики цветове грабнаха очите ми.


Класната стая на едно по-отминало време...


... и старателните ученици.




Преди къщите на Барби ;)




Доброто старо Лего.




Морски шах като за маса.




Как вечерят мечоците ;)

За заинтересованите - Le Musée du Jouet

Следващата приказка - за комиксите >>> ;)

Ако сте пропуснали:

Малките хора на Малката Европа

Има бира

Белгийски приказки: Шоколадовото царство







1 ноември 2013 г.

Вяра

Дълбоката емоционалност (понякога) вреди, създава болка от трудно взети решения в името на (уж по-голямо) спокойствие. Не разбирам обаче защо боли, за да вярваш?
Понякога ми се иска да бях по-цинична. Хората (сърцата, мъжете) да можеха да минават и отминават в живота ми, да не се връзвах на отминалите за този век емоционални привързаности, да не вярвах, че можем да обичаме и да бъдем обичани по начина, който ни показват филмите и приказките. И щеше да е толкова лежерно...
Обаче вярвам. Вярвам, че трябва да искам да бъда единствена за някого, а не просто част от тълпата заедно с багажа на миналото. Вярвам, че трябва да искам да не ме лъжат заради някого или нещо. Вярвам, че трябва да искам да бъда най-важният и близък  фактор в нечий живот. Вярвам, че трябва да искам обща стрелка напред, не просто весело настояще. Вярвам още, че такова отношение за мен има. Някъде там, но не сега.
Емоционалният проблем е, че пътят до този рай за сърцето и душата, си е пълен с... бодли. Много от които си забиваш сам в името на точно тази вяра. И като децата, когато си ожулят колената - плачеш.
Но лепенки за одрано сърце няма. А толкова да обичам усмивките и толкова да мразя да плача...


И още една подобна приказка за вярата - Combien tu m'aimes?

29 октомври 2013 г.

Белгийски приказки: Шоколадовото царство

Рокли и шапки... от шоколад ;)

Белгийците са щастлив народ - имат шоколадовите насладив изобилие. Толкова топящи се в устата, че се чувстваш в рая. Белгия е и родината на шоколадовите бонбони. В една от пресечките на най-известния им площад - Grand Place, се намира и най-сладкият музей - този на шоколада.



Освен че (обяснимо) разказва за произхода на какаото и процеса на обработването му докато достигне до нас във формата на шоколадово блокче, за посетителите се прави и една 15-минутна демонстрация как се правят бонбони. Интересното за мен беше, че горещата разтопена шоколадова маса се втвърдява при 32 градуса за обикновения и 28 градуса за черния шоколад.

А техниката за всякаквите видове бонбони изглеждаше проста - разтопеният горещ шоколад се налива във формички.

Ако обаче искаме пълнеж, не чакаме шоколадът да се втвърди и 1-2 минути след като сме запълнили формичките, трябва да ги обърнем, за да се излее вътрешната част и по стените им да остане само тънък слой от горещия шоколад. След това вече изчакаваме още няколко минути, докато се втвърди напълно и слагаме вътре каквото пожелаем - карамел, ядки, плодове. След това "запечатваме" с още шоколад и след 30-ина минути хапваме бонбони.



Най-интересна ми се стори следната идея - събираме листа от дървета, по-възможност по-вдлъбнати и с ясни очертания. Измиваме ги, подсушаваме ги и ги оставяме за кратко в хладилника. След това ги наливаме с топъл шоколад и след половин час имаме бонбони във формата на листенца ;)

За животинки пък се използват карнавални маски. Идея за Хелоуин ;)



Най-изкушаваща част беше, че в музея се предоставят мостри на различен тип шоколад. Четеш и пробваш. Най-честата реплика наоколо - "О, божествено е. Хайде да се махаме оттук, защото ще изям всички!"


За заинтересованите - сайтът на музея е http://www.mucc.be/

Следващата приказка - къде живеят играчките >>> ;) 

Още белгийски приказки:

Има бира

Малката Европа

Комиксите са на почит


22 октомври 2013 г.

Combien tu m'aimes?

Макар че съм човек на детайлите, един филм си ме грабна директно и просто със заглавието. Combien tu m'aimes? или "Колко ме обичаш?" сам по себе си е поредната забележителна лента на европейското кино с красивата Моника Белучи. Този пост обаче не е нито за европейското кино, нито за Белучи, нито за Франция. А просто за същия този въпрос, появил се в главата ми тази сутрин, докато се опитвах неуспешно да са освободя от един доста разрушителен, безполезен и вреден навик.

Информирането за близките ми неща в живота от профили на трети лица в социалната мрежа е нещо, с което не се гордея. Но обяснение за пристрастяването е и причината, поради която чета и традиционните медии - колкото повече интересни нещица се намират, толкова по-зарибен ставаш.

И, за съжаление, въпреки че след упражнението интересности-въпроси-обяснения, времето си минава, детайлите избледняват, то чувството остава... Едно такова дразнещо, чоплещо чувство на взаимозаменяемост. Да знаеш (прочетеш), че като не си ти - другата седмица ще е друг(ата). Трудно се оказа двама човека да гледат напред в една посока, ако единият държи да се е лепнал и за задното стъкло от чувство за вина... или каквото там.

Оказа се още, че тази компютърна въртележка, задвижена от дадена теория, че всеки винаги остава в живота, дори тайно, е една малка, хаплива отрова за такива дребни душевни детайли като доверие и любов. После към чувството на взаимозаменяемост се присъединява и самообвинението, че качиш ли се на кончето, падаш в капана на собствените си пеперудени вярвания... Бутнат от бездействието на отсрещната страна, точно когато си имал нужда от вяра.

...А може би нещата хич не са толкова философски. Може би просто винаги съм искала да виждам отговора на горния въпрос с розовите очила. А той винаги да е бил просто такъв, с какъвто приказките не завършват. Pas du tout.

sxc.hu
ПС. Дала съм си обещание това пристрастие да се излекува. Тази сутрин прочетох последната си "чужда" новина, дефинирах си чувството, което изпитах - "взаимозаменяемост" и абонаментът за дадения източник изтече. А металния вкус съвсем случайно ще лекувам с шоколад и лате в иначе прекрасния град, от където започна тази приказка :D 
ПС2. Филмът с Белучи е готин. Препоръчвам ;)

20 октомври 2013 г.

Анимационна приказка: Балонче - спомен

Прекрасно е да знаеш, че в живота на всеки, когото срещнеш, оставяш следа. Крехка, чуплива, може би рееща се в небето, но готова да те следва до последния ти час. А и ти също вървиш с букет от спомени - хора, моменти, събития. Дори и малки, но със сигурност значими за душата ти.

Тази кратка анимация на французойката Елен Леру е "разказ за живота, срещите и спомените". 

Една красива и цветна приказка :D

Есенен гардероб

Снимка: sxc.hu
Предприемането на стъпката преподреждане и почистване на гардероба обикновено става, когато упорито търся нещо, а то още по-упорито се е скрило някъде. Аз уж знам къде е, но някак се оказва, че не е там. Докато се опитвам да достигна до бленувания предмет, пред очите ми попадат безброй забравени такива и усмивката грейва - "Ехе, този шал го бях забравила". И се започва...

В събота сутрин поводът беше зарядно за стар лаптоп и чифт резервни чехли. Чехлите намерих, но зарядното - не. Най-голямата радост обаче беше, че си открих любимите плетени черни ръкавици без пръсти и една нова опаковка от най-любимия ми парфюм - Moi на Mauboussin. Явно съм си я купувала преди време, но по някакви причини съм я прибрала за после.

Това безспорно е един от най-нежните аромати, които съм срещала.

Е, наложи се и да поизхвърля забравена и вече негодна козметика, не се сетих и защо по някое време съм събирала захарчета и късметчета.  Намерих и два стари телефонни апарата, които може би трябва да продам някъде - няма да станат по-ценни от съхранението в чекмеджето.

Един час, няколко купчинки дрехи, подредени според сезона и разположението на рафтовете и два плика за изхвърляне по-късно, дойде и удовлетворението от блажено свършената задача.

Бих казала, че с тази полезна занимавка окончателно преминах на есенно часово време. С якета, жилетки и боти на преден план и споменът за шума на морските вълни - на заден. Съчетано с едно нито лесно, нито приятно, но може би необходимо за спокойствието вътре в мен, лично решение,  

сезоните в душата ми се смениха.

Сега идва този на есенните багри, миришещите на шоколад улици на Брюксел, класната стая в Италианския културен институт, топлещите душата книги - подозирам, че ще се впусна по вълната Елиф Шафак, топлещото ръцете лате в някоя кафетерия и още куп различни и непознати приключения, които, за мое щастие, дори не подозирам, че ще ми се случат.

Есен е... ;) 

Още приказки и мисли - във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

18 октомври 2013 г.

Божествата на хола

Преди малко повече от месец съквартирантките ме изненадаха в чата с въпроса - "Искаш ли да си вземем коте?". Дискусията беше кратка, на шега котката се умножи по 2, защото едно същество не може да си прекарва деня самотно и ден по-късно пътувахме до нас с две от най-прекрасните същества. Осиновихме ги от приюта Animal Rescue, като въпреки желанието ни да са братчета, се оказа, че имат други две - на близо 5 и 3 месеца, които моменталически получиха имената Майкъл и Линкълн (да, съквартирантките ми харесват сериала "Бягство от затвора").

Макар и реално да е минало доста малко време, двете диванета вече са големи (не хапват повече от мен, но омитат чиниите скорострелно), а ние имаме чувството, че винаги са били с нас.

Аз по принцип винаги съм искала куче. Понеже майка ми не е от най-големите любители на животните обаче, в детските си години стигнах само до рибки. След едно трагично масово убийство (никога не слагайте в аквариум нестерилизиран пясък от плажа), приключението по отглеждане на животни приключи безславно... До момента, в който официално дадохме големия хол на новите му господари.

Макар и в началото да имаха (направо - имахме) леки дразги с основен герой малкият недоверчив хапещ и съскащ Майкъл, сега двамата ни домашни любимци са другарчета в белите. Е, има тук-там по някой одран нос, но скандали има и в най-добрите семейства. Засадите, които ни устройват при барикадирането на вратите и подялбата на масата, са колективни и категорични. Почти винаги приключват и с нашето: "Нееееее!"

И започна едно всеобщо възпитание. Ние се опитваме да ги възпитаме да са добри и мили, те пък ни възпитават да се грижим за някого, който ни чака у дома гладен и жаден. В един момент се оказа, че ни идват гости, за да ги видят. При присъствието на нови хора показват най-дивото в себе си, за да ги видим всички, че са с нас. Един единствен път бяха прилични и кротки - когато хазяйката дойде за наема. С което сме горди и ни падна камък от сърцето, че жената няма да се притесни за общото състояние на апартамента си ;)

Впечатляват ме с енергията и оригиналността си. Скорострелно могат да откраднат нещо от масата, да свалят нещо от стената, да изровят някое забравено съкровище от отдавнашен купон - я спукан балон, я коркова тапа от някоя Нова година. Подарихме им играчки, но те са дълбоко покрити от нашето полезрение. Впечатлява ме и саможивостта им - да накараш котка да стои мирно до теб, за да й се радваш, е практически невъзможно. И ценим онези моменти, в които те проявяват благородството си съм нас и идват да ни дарят с внимание.

Както ми каза една колежка, всичко е като в този виц: Какво си мисли кучето - "Човекът ме храни, разхожда, радва ми се - явно е някакво божество". Какво си мисли котката - "Човекът ме храни, радва ми се, грижи се за мен - явно съм някакво божество".

Сега всички обичаме не Реймънд, а нашите две божества.




16 октомври 2013 г.

Избирам си

Когато бях малка, майка ми казваше, че не бива да се притеснявам от това, че с другите хора имаме различни мнения, желания, виждания. Нито от това, че правим избори, които са различни, водят в различни посоки, носят различни последствия. Така щяло да бъде винаги и за да намеря и бъда себе си, трябва да си правя моите.

И колко било прекрасно, че гледаме на живота (си) с различни очи.

Кога обаче тези избори съвпадат? Трябва ли да съвпадат? И защо никога не разбираме напълно тези на другите? И защо понякога (хм, или в повечето случаи) искаме да наложим нашите?

От химията съм научила, че най-лесно се смесват хомогенни смеси. От Екзюпери - че с важния друг трябва да гледаме в една посока. От математиката - че най-добре е да работим с цели числа... а не половинки.От доминото - че всяко действие води до друго. От физиката - че всяко действие води след себе си равно по сила и противоположно по посока противодействие. Така че всеки избор, всяко действие, всяко желание никога не остава самотно, то отключва нещо друго.

И наистина би било скучно, ако всички бяхме еднакви... А Ти кое кафе си избираш?



Брошурката я взех от McCafe. Избрах си малко лате ;-) 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

13 октомври 2013 г.

Моята неделна приказка

Моята приказка започва рано сутрин, със слънчеви лъчи. С топлина и уют, и любов.
Започва с аромат на кафе. И препечени филийки. И може би - сирене.
Със свежест. И усещане за дом.
И цвете, разцъфнало за поздрав. И книга любима в ръка. И парк, и музика, и нежност, и усмивки ;) И спокойствие и доброта.
Мечтая за улички старинни и чужди площади. И за свят за двама, в който да сме "аз" и "ти".
Обаче отварям очи и виждам, че любовта в този наивен вид се оказва трудно постижима. И  мечтите сън са. А реалността - приказка друга.


Снимката е от sxc.hu.

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

7 октомври 2013 г.

Онази нощ Луната угасна

Онази нощ Луната угасна. Изчезна. Млъкна. Побягна. Скри се. Измори се.
Светулката дори и не разбра. Фенерът у нея продължи да блещука. А тя беше ангел.
Едно дете, гушнало мече, сънуваше зелени поля с лилави цветя. И не видя, че избяга Луната. 
Офисът от стъкло още си свети. Напук на Луната. Мъждукащ монитор и две уморени очи. Отдавна непоглеждали небето.
Луната угасна и един младеж се смути. С девойка в парка щяха нея да гледат. Отразена в езерото, при онази дървената пейка. И къде да я търсят сега тази Луна, отразяваща се в езеро до дървена пейка?
Луната избяга и морето и небето се сляха в едно. И чайката в нощния полет срещна се с рибата, плуваща към черното небе. Защото не видя къде свършва черното море. 
Цветето спи, то не вижда, че няма Луна на небето. То е влюбено в Слънцето и него единствено гледа кокетно. Спи, цвете красиво! Поспи. Нищо, че я няма Луната.
Угасна Луната и едно сърце до прозореца будува безшумно. Очите я търсиха, дъх спотаен. Една сълза се търкулна, а устните шепнеха бавно... Викаха я, молиха я, искаха я.
Но тя не се върна.
Утре ще я чакам пак. 


Снимката е на sxc.hu.

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

5 октомври 2013 г.

Ангел или демон?

Рядко се впечатлявам от клипове на песни. Просто защото ме интересува самата музика, а не визуалното й представяне. Този обаче ми въздейства - и то силно.

Приказките, които ни разказват като малки, са категорични - мащехите са лоши, кралиците в тъмни дрехи и вещиците - също, както и змейовете, вълците, драконите и Гаргамел. Пепеляшка, Снежанка, Палечка, смърфовете, бедните юнаци, третите синове или дъщери и феите са добри. Точка. Край. Няма спор.



Демони и ангели обаче в живота си имаме много. В нас се борят много. И не винаги (ни) е ясно кой от тях надделява. Казват, че никой не се ражда лош. Но с възрастта се научава да лъже, да ругае, да удря, да мами, да наранява, да интригантства, да не спира на пешеходни пътеки... Все демони, просто степените им са различни. А какво може да го накара да убива?

Крачката е една. Психологията казва, че събитията отключват вратите в нас. И тогава идва разликата между едно красиво момиче - невинно и добро. И същото красиво момиче - с нож в ръката. Клипът всъщност ми хареса още, защото се оказа дежа вю на един мой сън. Героинята имаше някакви трансове, изпадаше в неконтролируема ярост и убиваше хората, които обича, за да похапне от сърцата им. После избяга, за да спаси от себе си майка си и мъжа, когото обичаше. После се събудих. Навън валеше.

Като оставим настрана крайността в злото и фантазията на режисьорите и сънищата, чудно ми е - как в живота избираме в даден момент кой да ни съветва - ангелът или демонът. Защо сме мрачни, когато можем да просто да обичаме? Пък може би, защото не е толкова просто, мили Братя Грим и г-н Андерсен...



ПС. Що се отнася до песента - оказа се, че тя е саундтрак към руски сериал със същото заглавие. Не съм го гледала, може би и не държа. Просто звученето, визията на вокалистката Нуки, метълът и мислите, към които води посланието, се оказаха достатъчни, за да изкачат парчето в класацията на любимите ми тези дни. 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

20 септември 2013 г.

Nirvana state of mind

"Нирвана (пали: nibbāna, нибана, санскрит: निर्वाण), известна още като просветление или пробуждане е пълното спокойствие на ума при Освобождението (мокша), това е състоянието на край на страданието, най-висше щастие и единението с божественото" - твърди Wikipedia.

Спокойствието на ума е най-ценното постижение, което можем да си подарим. Защото ежедневието трудно ни оставя да се освободим от дребните битовизми, работните срокове, мислите на трети, желанията на четвърти, натрапването на пети. И да открием как да живеем по своите правила, обичайки себе си, защото нашето собствено сърце е единственото, което няма да ни излъже или предаде.

Покрай един прекрасен рожден ден, се оказах 19-годишна. На онази хубава, безгрижна, купонджийска, дива, безразсъдна възраст, на която си достатъчно дързък да мечтаеш за всичко, да вярваш във всичко, да обичаш всички.

А може би, когато бъдем достатъчно дръзки да обичаме и уважаваме на първо място себе си, ще усетим онази бленувана нирвана. До тогава - Play ;-)



Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))

16 септември 2013 г.

Harder than easy*

Когато думите имат значение. Не теориите. Без да (не) трябва. Да (не) може. Да (не) искам. Защото всяка емоция е парченце от пъзела на сърцето ми.

**

*Jack Savoretti - Harder than Easy

So you think that I'm harder than easy,
and you find me as strange as the truth
I'm as guilty of judging as you are
but the difference is I don't judge you

You believed in your fairy tale endings,
now you find yourself down on your knees
Like a rock that's been changed by the ocean,
or a shipwreck lost out at sea.

Sing me a love song
I'm your man
I will always love you the best I can

In our story of riddles and poems,
every word that you speak tastes like stone.
Like a melody sang my a jester,
some are stolen some are your own

At the end of the day when you're lonely
after begging to be left alone
you can look at this world as your kingdom,
if you want you can make me your home

Sing me a love song
I'm your man
I will always love you the best I can

Hold me close, doll
let me go
I will will always love you the most




Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))

22 юли 2013 г.

Вдъхновение по ноти

Музиката е много важна част от мен и моето свободно време. Прикрепена съм към компютъра със слушалки още от тийнейджърските години, а предполагам, че танцуващият в стаята силует е познат на няколко поколения съквартирантки. Тези дни ме гони една екзотична вълна от ритми, така че нека седмицата започне с горещ поздрав и широки усмивки ;-)


Африканската соул изпълнителка Imany определено ми е сред фаворитите от близо половин година. Неповторим глас, шарен клип, мелодия, на която се танцува ;-)


Ако сте зарибени - французинът с испански корени" Manu Chao ще пее на 16 септември (моя рожден ден) в зала "Фестивална". Ммммм? ;-) 


 Chambao я открих покрай Elevation 2012. На живо си затвърдих, че прави прекрасни песни ;-) 

Мога да украся увертюрите около клиповете с доста епитети и хвалби за тази музика. Истината според мен обаче е, че мелодиите, думите и гласовете на изпълнителите са най-силната им реклама. 

Просто дайте Play! ;-)

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

18 юли 2013 г.

Игрите, които...


Ако тази публикация беше клиширано есе, щеше да започне с това, че "животът е сцена, а ние просто сме актьори". Трябва ми само и красив пейзаж и колажът #"аз-съм-готина-с-активността-си-в-социалната-мрежа" е готов. Започвам да броя лайковете ;-)

Не че не го правя в действителност, просто самоиронията, докосваща реалността, не би трябвало да е излишна човешка черта. Даже защо да не е и желателна?

Ето защо, ще си пиша в 1 л., ед. ч. А и защото иначе би звучало като размахване на пръстче, а свекърстването не ми е много силна страна (надявам се).

- Иска ми се, когато критикувам/обсъждам/клюкарствам някого, да съзнавам, че все пак това си е неговият живот и той сам прави своите избори.
- Иска ми се, когато се цупя, да разбирам, че може би и другата страна има причина за същото. Или може да ми направи списък с неща, за които би.
- Иска ми се, когато затрупвам хората с цялата информация за моите предпочитания и мисли, да съм напълно готова да изслушам и техните такива, като ги поставя до моите по важност и разнообразие на мнението.
- Иска ми се да не вярвам, че може да съм вечно права. В живота, всъщност, няма winners and losers, има ги аз, ти, той и тя и всички ние сме прави за себе си и различни един от друг. Затова аз живея моя живот, ти - твоя, тя -нейния.
- Иска ми се, когато изисквам комуникация и откритост, да я давам наравно.
- Иска ми се да не "се качвам на нечия глава". Къш и от моята, най-любезно моля.

Може би има доста върху какво да работя, докато постигна всички тези желания. Но ми прави впечатление, че ставам все по-голям егоист. Най ми е хубаво, когато другите са без мнение или споделят моето, защото различното дори не искам да го чуя. Като се започне от темата "защо (не) протестирам" и се стигне до занимания през свободното време. По детски тропам с краче и това, че той, тя и онзи другият в ъгъла виждат живота с други очи, хич не ме вълнува. Пък като ме завълнува, ги гледам със снизхождение, защото те просто не знаят какво правят.

Почти на 30, играя играя в някаква си само моя игра с вечната идея, че може би съм жертва на цялата система. А ако не съм?!

Снимката е на sxc.hu.


Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))

17 юли 2013 г.

За героите компании

Когато ти се налага да четеш една приказка по минимум 8 часа на ден, 5 дни в седмицата, хубаво е тя да ти допада ;-) Сега съм в една, оказва се, доста интересна икономическа такава, в която героите са компании. Те се хвалят, сливат, купуват, иновират, промотират, разрастват и произвеждат всякакви чудати за мен продукти, които рекламират по интересен начин. А пък французите, белгийците и англичаните, които следя, пишат някакви неща за тях по още по-интересен начин.

Не мога да не се въздържа да не споделя нещичко. ;-)

Като например, че:

Истерията около кралското бебе е завладяла и маркетинголозите на перилни препарати на Острова. Persil и Comfort вече са готови със специални limited-edition опаковки с бебе с корона. Чака се само престолонаследникът.


- В Аржентина майките се радват на телефонната услуга TweetPee - известява, когато трябва да се сменя памперсът.
- Много е важно, когато една клавиатура дава "мекота и нежен допир на пръстите".
- "Няма дим без огън" може да бъде заглавие на статия за енергетика. Честно.
- Всички много се радват, ако някой известен ги спомене някъде. Където и да е. Особено в Туитър. Виктория Бекъм, например, много обича да споделя.
-  Крикет сезонът и Денят на бащата са важни събития на Острова. Генерират печалби.
- Британският кралски двор не използва случайни марки (дрехи, аксесоари, храни и прочие). Всички са проверени, одобрени и етикирани "By appointment…".
- Фейсбук доказано бълва лични данни на непознати (о, каква изненада). Взема ги, ако търсиш познати с имейла си. Даже бил признал (тове вече ме изненада).
- 50% от хората, които напускат работните си места (в световен мащаб), си тръгват и с конфиденциално инфо. Не считат, че е престъпление - компаниите не знаели как да се пазят. Казва изследване за Symentec.
- За първи път чух в реклама искреното изречение, което по памет казваше следното "Нашите продукти са еко, но с тях няма да спасите света. Купете ги, защото ще спестите пари."
- Вече знам що е то BYOD, spyware, malware, разни други -ware, а французите казват на Уелс - le Pays de Galles.

Найс, а. Приказките за компании продължават. Всъщност, те винаги са били там,  в общодостъпното онлайн пространство. Просто сега ги (пре)открих. ;-)

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

9 юли 2013 г.

За летния дъжд, песничките и Zaz


Като човек, който упорито губи и отказва да носи чадъри (защото така и така ги губи), често ме вали. Със зачестяването на летните бури вече се замислям за притежанието на тази явно ценна вещ. Оообаче - до тогава ми остава да си слушам музика, докато цамбуркам по софийските улици. А си намерих и песен, която не просто бих слушала под дъжда.. Бих и потанцувала ;-)

А Заз е просто неотразимо любима... и цветна :D

Защото:

"ще кажем, че за поетите няма национални флагове,
ще празнуваме и с двама герои,
ще разберем, че децата са пазачите на душите ни
и че, докато има жени, ще има и кралици".


"On dira que le poètes n’ont pas de drapeaux
On fera des jours de fête quand on a deux héros
On saura que les enfants sont les gardiens de l’âme
Et qu’il y a des reines autant qu’il y a de femmes"




Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

8 юли 2013 г.

We're going to jump on the sun and ride it to tomorrow!*


Казват (възрастните, Фейбук постовете, разни там хора), че истинската искреност я притежават само и единствено децата. Уви, не непорасналите, а тези, чието ЕГН е наистина, ама наистина младо. Защото децата до една определена възраст не са се научили да лъжат по всички ред причини, с които, ние, по-големите, се оправдаваме (да си признаем) ;-)

Идеята от целия този увод с размахване на пръстче е, че в детските приказки също има толкова неподправеност, колкото и в детската глава. Това е светът на принцовете, принцесите и вечната любов. И без повече увъртния и прелюдии, нека споделя, че много обичам да гледам анимации и да се вдъхновявам от тези час-два време, лишено от всякакви грижи, проблеми и мисли за деня, работата, политиката, личностните бла-бла ;-)

We're going to jump on the sun and ride it to tomorrow! е основното послание на разтоварващата анимация за веселите пещерняци, на които им се налага да се научат на това-онова ;-)

От историята на забавното семейство Крудс научих, че само с идеи можеш да достигнеш слънцето. И е прекрасно да вярваш, че утре-то ще бъде по-добро и светло от сегашното днес. Единственото, което ни е нужно, е просто да започнем да гледаме света през тази простичка философия - с малко повече слънчевост и вяра, че най-хубавото е отвъд хоризонта, към който сме се устремили. Защото ежедневният хейт ще ни отведе в страната на безсмислените кахъри, а е толкова гадно да си лягаш (и още по-зле - да ставаш) ядосан ;-)

Препоръчвам! С пожелание да полетите към слънцето и никога да не вярвате, ако ви кажат, че думите "ново" и "любопитство" носят нещо лошо в себе си ;-)

 





Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

19 юни 2013 г.

Под липите


Обичам летните сутрини. Когато можеш по хладно с музика в ушите да слезеш една метро спирка по-рано и да повървиш до офиса.

И да вдишаш аромата на цъфнли липи. Една се усеща и през отворения прозорец на офиса. Свежо и зареждащо. Като кафето с мляко. Като рока от радиото в дъното на стаята.

Снимката е от sxc.hu

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

15 юни 2013 г.

I (heart) my Job


Като малка исках да стана учителка по литература или история... Сега за мен работата мечта би била да обикалям по света и да описвам пътешествията си - да съветвам "блогово" хората какво да похапнат в Ню Йорк, как да разгледат Париж за 10 евро, да видят Япония за пет дни или какви изкушения крият ресторантите в Мексико... :D Засега пътувам виртуално с InTransit, Frugal Traveler и телевизионно с TLC, NG, Travel TV.

Когато бях на 18 и се упражнявах с броене до 12 по улиците, никога не съм си представяла, че ще се интересувам: 

кои компании през деня са пуснали акциите си на Парижката стокова борса; как най-добре се съчетават цветове, за да се получи прилична татуировка на рибката Немо; как най-бързо се оправят огромни хотелски легла; защо всички модели дънки на Levi's са цифри; колко вида розови мъжки ризи имат JCrew; колко шота еспресо има в едно средно лате макиато; колко е спечелил бизнесът в САЩ по време на Черния петък и как това се отразява на борсите по света; колко потребители през седмицата ще призоват шефовете ми да бъде уволнен "списвачът на анкети", защото те - анкетите, така или иначе са от тъпи по-тъпи.

Един пъстър параграф с по пример от всяко работно място у нас и в САЩ, което има в списъците си моето име. Как ще бъде продължен? Дори не смятам да си губя времето в предположения. Няма да позная.

Throw your heart against a wall 
And from the pieces left
Build up a new world 
That will smile at your soul.

За тези 7-8 години на трудовия пазар научих и няколко важни урока:

Без трудово възнаграждение не се работи. Наемът и сметките ти не се (само)изплащат с удовлетворение от интересната работа. Никога не е късно да те смъмрят за грубо отношение към клиенти.Никога не е късно да получиш и подарък за мило отношение от клиент. Когато се броят пари или се борави с топли напитки, не се мечтае, не се зяпа по хората, не се гледа през прозореца. Касовите апарати защипват пръсти... яко. Желанието да се избягват емоционални драми от всякакво естество в офиса е прекрасно на теория и трудно на практика. Този ми е по-приятел и по-приятен от друг и любовните афери като цяло са емоции за личната, а не работната сфера. Обичаш работодатели, които ти купуват пица за нощна смяна. Отидеш ли по-рано в офиса, могат да не те пуснат, ако ти плащат на час. Няма да ти позволят и да останеш в извънработно време. Когато не ти плащат на час - важното е да покажеш, че си вършиш работата, която ти е зададена. Ако закъсняваш, трябва да имаш да обяснение защо. Мъжете с хомосексуална ориентация са доста добри мениджъри (тук опитът е чужбински; не твърдя, че е универсално). Не е лошо да не се прекалява с чашките на фирмени партита. Няма смисъл да се караш на компютъра - той не те чува, колегите обаче - да. Когато усетиш, че звъниш на себе си или си изпращаш имейл - вземи си почивка. Сутрин, колкото  и да мислиш, че не ти се ходи на работа, пак трябва да отидеш. Кофти, а ;-) Ако не можеш да промениш системата, не се чувстваш защитен или пък усетиш, че губиш спокойствието си, потърси ново, зареждащо предизвикателство. Angry Birds Can't Jump. Защото ядосаните пиленца, за разлика от онези в играта, не бият лошите с каските, а прегарят и стават още по-ядосани.


   
Още не вярвам в реалното осъществяване на сентенцията, която обикаля социалните групи за Хубав ден, Прекрасно утро и прочие балонести колажи във Фейсбук. Чак да обичаш - мисля, че може и без това. Но екзистенц минимумът нека бъде рутината да не те изтощава и напряга така, че да усетиш как се променяш.

... А иначе вече в биографията имам доказателство, че първата работна любов ръжда не хваща. В моя случай явно става дума за любовта към постулата - make sense of information.

ПС. Ако се върна на детската мечта - на практика имам много скромен пробен стаж като учителка по английски. За мое щастие - в частна езикова школа. Стефчо и Петърчо от последния чин ги помня и до днес с две неща: а) искрено се забавляваха с препятствията, които ми поставяха. Но аз минах; б) все пак скриха цигарите, когато минах покрай тях през междучасието ;-)  

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

11 май 2013 г.

Цветята на малката...*

- Mилите ми цветя са изсъхнали! – въздъхна малката Ида. – Бяха толкова красиви снощи, а сега листенцата им съвсем са повехнали! Защо го правят? – попита тя студента, който седеше на дивана. Ида много обичаше студента, тъй като той разказваше най-невероятни истории и можеше да изрязва странни забавни фигурки от хартия: сърца, в които танцуваха малки госпожички, цветя и големи замъци, чиито врати можеха да се отварят. Весел студент.
– Защо цветята изглеждат така посърнали днес? – попита тя отново и му показа увехналия букет.
– Зная защо – каза студентът. – Снощи са били на бал и затова главичките им са клюмнали.
– Но цветята не могат да танцуват! – настоя малката Ида.
– Могат – възрази студентът. – Когато се стъмни и всички ние заспим, за тях започва истинско празненство. Почти всяка втора вечер ходят на бал!


Така започва една от любимите ми и до днес приказки - "Цветята на малката Ида" на Андерсен. Ето тук е цялата в случай, че искате да си я припомните.





Представена публикация

Пътешествията на 2016-а! (първа част)

Време да изпратя 2016-а - спомен за лежерен следобед в септемврийска Виена Отиващата си 2016-а започна с 16 желания >>> Върна...