Книга на 2015-а: "Време да се живее, време да се мре", Ерих Мария Ремарк

През колкото повече гадости някой минава през живота си, толкова по-дълбоки, чувствени и истински произведения може да сътвори - независимо дали става дума за литература, музика или изобразително изкуство. Ерих Мария Ремарк е едно много точно доказателство на горната теория.

Роден в Германия, но прекарал голямата част от живота си извън родината, той е автор на едни от най-въздействащите антивоенни романи, а картините на войната, които описва, са толкова детайлни, че оживяват във въображението, за да останат там дълго време.

Прочетох "Време да се живее, време да се мре" (Zeit zu leben und Zeit zu sterben) за една нощ. Историята е толкова завладяваща, че не исках да изляза от нея. Книга за любовта, за войната, за младостта и надеждите, за съдбата на един народ, обречен на разруха от едни загубили ума си ръководители.

Ремарк прави много ясно разграничение между добрите и лошите във войната (във всичките си книги). Описва чувствата и съдбата на обикновените войници - онези, които са изнасяли първите линии на ужаса, били са се за идеали, които не са споделяли и са губили всичко, което имат. А там някъде по горните рангове на властта, страхливи, но жестоки партийци са давали нареждания, без никога да са изживявали несгодите и ужаса на фронта.

Филмче на 2015-а: Малкият принц

"Малкият принц" (Le Petit Prince) на Антоан дьо Сент-Екзюпери е може би една от най-известните творби за деца, които изобщо не са само за деца. Най-известните цитати от нея са:

- Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: "Моето цвете е там някъде".

- Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

-  Какво значи "да опитомиш"?... Ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света... В живота ми ще грейне слънце, погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...

- Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.

И така нататък, и така нататък... Колкото и клиширано да звучи, тази малка книжка е една от най-любимите ми, дори не зная колко пъти съм я чела както на български, така и на френски. По тази причина, очаквах новата анимация по историята с огромно нетърпение и бях изключително нещастна, когато разбрах, че макар и филмчето да излиза във Франция през юли, у нас то идва в края на годината. Шест месеца път си е доста време, чудя се дали е минало и през пустинята.

Щастливо стечение на обстоятелствата, обаче, ме изпрати в Белгия през октомври, в съчетание с един свободен неделен следобед и случайно намерен киносалон. Така се запознах с "Малкия принц" на Марк Озбърн (Mark Osborne) още през октомври. И останах очарована!

Музикална любимка за 2015: Sia

Въпреки че съм сигурна, че през годината е имало не една или две песни, които са ставали "най-новите ми любими", изпълнителката, която открих като много любима е Sia.

Младоликата австралийка (която е 40, а за мен е под 30) ме впечатли не само с хубавия глас и ритмични песни, а и с пластиката си. Хореографията в клиповете й е впечатляваща, от онези, които ти се иска да можеш да имитираш, но някак няма как да се получи. Затова просто гледаш, слушаш и се забавляваш.

Най-любимата от любимите ми нейни песни е Elastic Heart.

Втората по любимост е другият й много известен хит - Chandelier.

С нетърпение ще очаквам новите й проекти и през 2016-а! Сигурното е, че тя ще бъде прекрасен фон на днешния ден!

Легендите, които звездите разказват

Легендите ни разказват магически истории от едно много, много далечно време. Не знаем истински ли са или не, но ги харесваме. Тази, например, съм доста сигурна, че е по-скоро интересна хрумка на сценаристи на романтичен филм на Hallmark, отколкото история, която обикаля Тексас, но пък ми се прииска да я споделя.

Филмовите открития на коледна тематика продължават. Принцовете свършиха (засега), но в галоп пристигнаха каубоите.

Историята е следната... Дивият Бил се влюбил в младо и красиво момиче на име Джозефин. Но една вечер, когато навън върлувала снежна буря, той не се прибрал. Тогава бил видян и за последен път. 

Бил обичал да пее на любимата си красиви любовни песни на Коледа и двамата се разхождали хванати за ръка из полетата. Веднъж й набрал камелии и й казал: "Ще те обичам вечно, сладка моя Джозефин". 

След изчезването му, тя изплакала повече сълзи, отколкото има на небето. Чакала го нощ след нощ, молейки се, че ще го види отново.

Година по-късно, сълза след сълза, тя просто не можела да се откаже от Бил. Но баща й бил сигурен, че той няма да се върне и решил да омъжи дъщеря си за момче на име Бадуей. И така - църквата била пълна с приятели и роднини, които били много щастливи за Джозефин. Но там тя заплакала от тъга, с молитвата да отиде надалече със своя любим Бил. И тогава чула любимата песен, а от небето започнали да падат камелии. Бил слязъл с коня си от една светкавица, грабнал я и я двамата тръгнали нагоре към звездите.

Историята звучи добре като песничка във филма, а как точно се вмъква в сюжета му и има ли наистина камелии през зимата, можете да разберете, ако го гледате - Сияйна Коледа (One Starry Christmas).

Коледно: Два романтични филма за празника у дома

Абсолютно случайно Коледа и Бъдни вечер за мен бяха съпътствани, освен с традиционните празнични моменти около семейната трапеза, и с два хубави и романтични филма, доста идентични по сюжет. Със сигурност мога да кажа, че бяха една добра компания за топлата завивка, чашата ароматно кафе с мляко и щипката домашен уют.

Два разказа за принцове и любов в измислени европейски дворци, коледно настроение и чудни зимни пейзажи. Последният детайл особено ме изпълни с носталгия по снежните Коледи, защото тази, за съжаление, мина без пухкав снежец. А Коледата без сняг не е съвсем същата.

Първият филм е "Кралска Коледа" (Royal Christmas) и разказва за коледните премеждия на едно обикновено американско момиче в замъка на своя любим. Естествено, тя съвсем неочаквано разбира, че в нея се е влюбил принц, но въпросът е - ще успее ли да се впише в живота му по този начин и ще спечели ли доверието на студената на вид кралица-майка. Ролята на майката на принца се изпълнява от Джейн Сиймор, позната като д-р Куин.

Вторият филм е "Корона за Коледа" (Crown for Christmas). Разказ за предизвикателството пред млада камериерка от Бруклин да се справи като гувернантка на трудната по характер наследница на заможно английско семейство... Разбира се, в даден момент, тя се оказва пленена и от любовта на бащата, останал вдовец и единствен наследник на род с вековни традиции.

Така че - пригответе сладките, кафето или млякото с какао и се отдайте на няколко часа приказна романтика. Кога, ако не на Коледа да вярваме в чудеса, ммм?

Убиец с любимата книга в ръка

На 8 декември се навършиха 25 години от убийството на великия за мен Джон Ленън. Не защото съм кандидатка за мис за световния пийс, или иначе казано мир. Не и защото вярвам в идеята за световен мир. Такъв според мен няма да има. Но вярвам в доброто у хората и се надявам да го има все повече и повече.

Преди този блог имах друг, а дори не си спомням как се казваше - но беше подчинен на фразата - "Можеш да кажеш, че съм мечтател, но не съм единствен". Онази фраза от емблематичната песен на Ленън - Imagine - You may say I am a dreamer but I am not the only one...

Разглеждах си спомените тези дни и реших да разкажа за една сбъдната мечта. Да отида в Ню Йорк, на така наречените "Ягодови полета" в Сентръл парк...

Случи се в една септемврийска сутрин. В края на септември 2008 г.  Бях отседнала в хостел в квартала "Харлем". Един също толкова богат на разкази квартал, но не и част от тази история. Потеглих към Сентръл парк. Доста време ми отне, докато разгадая кой точно е бил блокът на Ленън и Йоко Оно. Признавам, открих го с помощта на китайски уличен продавач на кафе.

Видях го, снимах го, с кафе и бейгълв ръка, от китайския продавач, тръгнах към парка.

Мястото, на което е убит Ленън, всеки ден е пълно с цветя. Или поне беше към септември 2008-а. Там се запознах с един човек, предполагам не съвсем бездомник, но достатъчно отдаден мммм - последовател, за да прекарва време там и да разказва за живота му. Чернокож. Разказа ми, че за него Ленън е живот и кауза и че всеки ден идва на мястото с карамфили. Защото вярва. Не, не уточни в какво. Просто каза, че вярва.

Седнах на пейка да изпия кафето си, а той се зае с туристическа група. Гледах него, гледах туристите и камъните, на който се смята, че е седял убиецът - Дейвид Чапман - с книгата "Спасителят в ръжта" на Селинджър в ръка. Замислих се как съм чела тази книга преди години и много, ама много ми беше харесала. 

Но фенът на Селинджър, уви, е убил моят идол. На онова място, с карамфилите, които милият човек с бейзболна обгрижва, а дано и до сега, всеки ден.

Нямаше го Ленън със своята песен за вяра. Но го имаше човека, заради когото да вярваш във вярата...

Когато всички мостове изгарят...

Всеки от нас има своите моменти, когато иска да изгори мостовете след себе си, за да започне на бяла страница. Бялата страница, за която си мечтая, защото в нея са съсредоточени новите ми мечти. Един кръстопът, в който трябва да сменя посоката...

На няколко емоционални пъти този блог беше на пътя да бъде заличен. В името на новото, което следва. И защото това е единственото що-годе "физическо измерение", което да изтрия, когато всъщност ми се иска да премахна дадени моменти и чувства от главата си. Но тях не мога и затова "трия" онлайн.

Понякога, обаче, в стремежа си към новото, осъзнаваме, че не всички мостове трябва да бъдат заличени. Защото разказът на Приказки и мисли за не/пораснали деца трябва да бъде продължен.

Независимо колко трудно се разказват историите на порасналите деца. Те са болезнени и значими, но носят и своята поука. А приказките са създадени, за да носят поука.

Поради тази причина този блог ще остане... такъв какъвто е, независимо от емоциите на списвача си. Защото приказките продължават... със силата и тишината, и болката, и поуките си :)

Паралелната държава на свободната омраза

Понякога шизофренично си мисля, че живея в две държави. Едната е пълна с добри, възпитани и вдъхновени хора, въпреки трудностите, които всеки изпитва на лично ниво, а другата е сива, мрачна и мразеща. Тази шизофрения се засилва традиционно по баловете, когато студентите тръгнат "на университет" или стане някой гаден инцидент или престъпление сред развълнуваното ни общество. И тази шизофрения се засилва от социалните медии и мрежи.

Смея да твърдя, че за мое щастие, последните 11 години на-уж-възрастен са ме срещнали с невероятни, цветни и интелигентни хора - съквартиранти (не малко на брой поради приключението "Студентски град"), колеги в СУ и НБУ и особено колеги от три фирми, в които съм прекарала общо 7-годишния си трудов опит на родна земя. И те са наистина прекрасни - не малка част завършиха по няколко образователни степени, изключително голяма част от тях говорят поне 2 чужди езика, не малко от тях имат разни творчески хобита и създават красоти с любов и талант и не малко от тях имат и деца, които обичат безрезервно и ежедневно полагат усилия и вдъхновение да ги възпитават правилно. Хора, които обичат професиите си, обичат да пътуват, имат мнение и им пука за тази държава...  

Бе, въобще - обичат. И това го виждам всеки ден,наистина всеки - лично или благодарение на социалните мрежи

За страха от липсата на вяра

Емоционалните вълнения, в които сама се вкарах през последните няколко месеца, ме накараха да осъзная, донякъде изненадващо, че не ме е страх от липсата на любов. Не ме е страх от самотата. Страх ме е от липсата на вяра. И драмата в живота (ми) не е, че до момента всички, възприемани като принцове, са се превръщали в жабки, а че превръщанията започнаха да ме бутат да загубя себе си и своята вяра.

Защото... да, боли и е тъжно, когато вътрешно трябва да си наложиш осъзнаването, че този, на когото се сещаш да пишеш нощем, няма да ти отговори... никога. И макар и липсата на думи да е много унизителна, по-тъжно е, когато осъзнаеш, че това те е свалило до низини, в които никога не си бил. И който не харесваш. Защото реално е доста патетично да убеждаваш някого да те обича. Той или те обича, или не. Или те иска - или не. Или за него ти си човекът - или не. Та затова - емоцията за мен не е оправдание да прекрачваш личното пространство на някого. А няма и смисъл, уви.

Защото... обезверяването, загубата на доверие в хората, загубата на желание за живот, са най-лошото, което можем да си причиним. И някак, не ми е толкова важно да бъда обичана от този, когото съм си наумила, че е човекът за мен, по-важно ми е да не губя себе си и онези наивни по детски прекрасности, в които вярвам - слънцето, морето, книжките, музиката, пътешествията, спокойствието, баланса, усмивките.

Най-малкото, защото загубя ли вярата в това, рискувам да се превърна в сив човек, който някой ден ще срещне това, за което е мечтал и ще го прогони и нарани, заради счупената си от другиго вяра в сърцето.

Единственото, за което съжалявам, е, че не съм музикант, художник или поет - за да превръщам тъгата в красота! Но поне мога да използвам като потребител всички тези красоти, за да лекувам себе си.

Уикендски любител-кулинар

Наскоро установих, че храната може да е голямо удоволствие, ако сам си я направиш добре. До момента  кулинарията като хоби стоеше срамежливо в ъгъла, но сполучливите ми любими ястия го изкараха на преден план. А една хубава храна, хубава книга и хубаво филмче могат да направят от студения неделен ден една добра уютна почивка у дома.

Сутрешно кафе с палачинки
Истината е, че палачинките са толкова лесни за приготвяне, колкото са и вкусни. С 250 мл. прясно мляко, 2 яйца, към 200 гр. брашно и супена лъжичка разтопено масло се приготвят поне 6 броя. Изключително добри са с лютеница и сирене или с лютеница и мортадела (в солен вариант). Това, че със сметана и шоколад са вълшебни, дори не подлежи на коментар.

Гъбена супа с препечени филийки
Една много ароматна супа за обяд за любителите на гъби като мен. Нужни са само 250 гр. гъби, един морков, чушка, доматче,  глава лук (в много рецепти е с праз) и малко подправки като  джоджен, чубрица, магданоз, сол и босилек + 2 с.л. зехтин.

Следобедна закуска - кафе с бисквити
Тази част не изисква никакви кулинарни усилия. В случая бисквитките са купени (поради факта, че до момента сладкишите се оказват голямо предизвикателство за мен и не са хвалене), кафето е домашно. Подправките за добър начин за прекарване на следобеда - книжка, филмче, сериалче.

Две добри предложения за основно хапване:

Пълнен лаврак със зеленчуци
Лавракът се оказа скъпичка рибка, една сравнително малка излиза на цена 8 лева. Обаче се води и една от най-хранителните и вкусни риби. За съжаление, тя е на изчезване на някои места по света, включително - Черно море. Хищна е, трудно се чисти, така че е по-добре да се избере някоя почистена. Почистената и измита рибка се поръсва с подправка за риба или черен пипер, магданоз, джоджен, босилек, мащерка. Същите подправки се слагат и в плънката, която в моя случай се състоеше от 1 глава лук, 1 тиквичка, няколко маслини, 4-5 нарязани за дребно кисели краставички, 250 гр. гъби, 1 ч.ч. ориз, 3 супени лъжици лютеница. Лукът и гъбите се задушават във вода с 1 с.л. зехтин, като постепенно след това се добавят нарязаните на дребно тиквички, краставички, маслини и малко още малко водичка. 5-6 минути по късно се добавя оризът, с една чаша и половина вода, подправките, и лютеницата. Сместта се оставя да покъкри 10-ина минути. След това се изсипва в и около рибата, а върху самата рибка се нареждат резенчета от 1 домат. Пече се час и се сервира с лимон.


Една допълнителна рецепта за лаврак, която не съм пробвала, но звучи вкусно - от "Пикадили" 

Италианска паста - Спагети с кюфтенца в доматен сос
Доста неангажиращо (поне в моя по-простичък вариант), но адски вкусно хапване. Спагетите (350-400 гр.) се сваряват в леко подсолена вода с малко зехтин спрямо указанията на опаковката. Моите в случая са Barilla N.3. След това се измиват и се оставят в тенджерка настрани. После се приготвят кюфтенцата със смес от 500 гр. кайма, вътрешността на една препечена филийка - ситно нарязана или счукана, както е по-лесно, 3-4 листа пресен босилек, 2 супени лъжици пресен магданоз, нарязан на ситно, 1 яйце, 1 ч.л. черен пипер, 1 ч.л. сол. Каймата се омесва и от нея се пържат средно големи топчести кюфтенца (стават към 10-ина), които след това се слагат на кухненско руло, което да попие мазнината. За соса - 1 глава лук, нарязан на лентички се пържи/ задушава няколко минути в малко вода, добавят се 500 гр. доматен сос, 2 с.л. лютеница, 125 мл. червено вино (аз сложих розе) и 4-5 листа босилек, нарязан на ситно. Оставя се да покъкри 5 минути и след това към спагетите се добавят кюфтенцата и всичко това се залива със соса. Ястието се сервира с настърган пармезан и по желание - с малко босилек. По принцип в рецептите, които четох, както в кюфтенцата, така и в соса имаше по няколко скилидки чесън, но тъй като въобще не обичам миризмата на чесън, го изключих от рецептата.

Вкусно начало на едно ново хоби!

Да препоръчам - много харесвам рецептите в сайтовете 1001recepti и supichka.com

Любов и вино... вино и любов!

14 февруари винаги предизвиква еуфория от сърца и балони, все едно че за жените един ден в годината стига. Признавайте! О, да - дори и 1001 рози да получим на 14 февруари, на 15-и, ако любимият обърне повече внимание на колата, например, споменът за розите във вазата няма да го спаси. 

Но... Добре е, че го има този ден - един малък повод за разнообразие, топлина и уют в и без това кишаво-снежния и студен февруари. Замислете се колко много празници има през зимата и всички те ни дават една идея повече топлинка насред депресиращата студена и тъмна зима. 14 февруари е един от тях.

И още - по нашите ширини този ден е отреден за почит към виното. За някои това е повод за противопоставяне на две традиции и търсене на религиозни и културни доказателства защо Свети Валентин не е наш. Е, не е, де, но аз обаче мисля (и не само аз!), че един ден с малко повече любов и вино няма да ни навреди. Без значение дали сме обвързани или не. Въпрос на гледна точка е дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна. Ето една гледна точка за наполовина пълни чаши - липсата на любов може да ни даде повече надежда, ако позволим това! А ако пък чашата е пълна догоре с любов - няма нужда от думи, знаете, че прави чудеса за сърцата ни!

Снимка: sxc.hu

Сбогом, Кари! Няма да ми липсваш

Заличаването на сериал от архива на личния компютър може да бъде новина на десетилетието. Особено ако сериалът е "Сексът и градът", а компютърът е моят. Буквално повече от десетина година убивах време с художествено интересния живот на Кари и момичетата. На ученическото ми бюро още има плакат на Сара Джесика Паркър от едно тийнейджърско списание.

Противно на задълбочените коментари за лошото влияние на сериала върху младите, аз не съм Кари и никога не съм искала да бъда. Личният ми свят е доказателство, че мъжете са кът и уж подбрани (макар че сега имам дълбока съмнения в критерия си за подбор?!), а емоционалната ми душа направо си е наложила вето на безразборните влюбвания и разлюбвания. Не за друго, но съм склонна да стана клиент на някое розово хапченце. Въпреки че повече вярвам на чичко Фройд, а не на фармацевтичните компании. И той е казал, че гневът и страхът, и самотата трябва да се насочат в друга посока. И ще бъде ден! Ама трудно нещо е това психологията. Ти си отсичаш и казваш едно, пък друго правиш :-) В краен случай, правиш си блог и си пишеш, пишеш, пишеш - кротко - докато мине :) Истина е, че думите помагат. Аз знам много, на 4-5 езика. И обичам да ги използвам :-)

(За протокола - друг мой любим сериал е "Анатомията на Грей". Нямам мечти да бъда хирург.)

Късането с Кари Брадшоу обаче е неизбежно.

Съпричастност към идеалите: Je suis франкофон...

Аз съм франкофон. Което означава, че харесвам езика и културното наследство на тази държава. Фен съм. Не създадох блога с мисълта да пиша по-сериозни неща, но, някак, смятам, че не върви любовта към Франция да се изчерпва със споделяне на вдъхновени снимки на Айфеловата кула и прочувствени шансони с кадри на Шанз-Елизе. Трябват още съпричастност и солидарност и с по-сериозни теми. Поне това.

Je Suis Charlie. Защото Charlie за по-малко от 24 часа стана идеал, пред който аз лично се прекланям и най-вероятно никога няма да бъда. Най-малкото защото (поне за момента) животът ми не ме е срещал с избора на тези карикатуристи, които загинаха по такъв трагичен начин. Моите житейски борби са доста по-скромни и опитът - по-малък.

С вяра по детски за 2015-а

Посрещнах 2015-а с някакво хубаво усещане. Без конкретна причина. Или поне със сигурност не с лична. 

Обаче, някак не е задължително най-прекрасните неща да се случват на мен точно в този момент, за да вярвам в доброто и красивото. Трябва да го откривам наоколо, защото го има и тепърва предстои.

Снощната вечер беше кротка и спокойна в компанията на две мили приятелски двойки и едно сладурско детенце, което сега открива света и думите. Но започна и приключи у дома с една песен, която не бях слушала толкова пъти, когато беше популярна. С интерес проследих детската "Евровизия", на която Крисия така убедително взе среброто заедно с Хасан и Ибрахим, но признавам си, по случайност чак снощи се заслушах истински в текста. 

Може би, защото точно това искам за 2015-а :-) Защото детският свят е толкова по-красив, а този на възрастните - толкова сложен :-)