Светулката дори и не разбра. Фенерът у нея продължи да блещука. А тя беше ангел.
Едно дете, гушнало мече, сънуваше зелени поля с лилави цветя. И не видя, че избяга Луната.
Офисът от стъкло още си свети. Напук на Луната. Мъждукащ монитор и две уморени очи. Отдавна непоглеждали небето.
Луната угасна и един младеж се смути. С девойка в парка щяха нея да гледат. Отразена в езерото, при онази дървената пейка. И къде да я търсят сега тази Луна, отразяваща се в езеро до дървена пейка?
Луната избяга и морето и небето се сляха в едно. И чайката в нощния полет срещна се с рибата, плуваща към черното небе. Защото не видя къде свършва черното море.
Цветето спи, то не вижда, че няма Луна на небето. То е влюбено в Слънцето и него единствено гледа кокетно. Спи, цвете красиво! Поспи. Нищо, че я няма Луната.
Угасна Луната и едно сърце до прозореца будува безшумно. Очите я търсиха, дъх спотаен. Една сълза се търкулна, а устните шепнеха бавно... Викаха я, молиха я, искаха я.
Но тя не се върна.
Утре ще я чакам пак.
Снимката е на sxc.hu.
Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))
Няма коментари:
Публикуване на коментар