Божествата на хола

Преди малко повече от месец съквартирантките ме изненадаха в чата с въпроса - "Искаш ли да си вземем коте?". Дискусията беше кратка, на шега котката се умножи по 2, защото едно същество не може да си прекарва деня самотно и ден по-късно пътувахме до нас с две от най-прекрасните същества. Осиновихме ги от приюта Animal Rescue, като въпреки желанието ни да са братчета, се оказа, че имат други две - на близо 5 и 3 месеца, които моменталически получиха имената Майкъл и Линкълн (да, съквартирантките ми харесват сериала "Бягство от затвора").

Макар и реално да е минало доста малко време, двете диванета вече са големи (не хапват повече от мен, но омитат чиниите скорострелно), а ние имаме чувството, че винаги са били с нас.

Аз по принцип винаги съм искала куче. Понеже майка ми не е от най-големите любители на животните обаче, в детските си години стигнах само до рибки. След едно трагично масово убийство (никога не слагайте в аквариум нестерилизиран пясък от плажа), приключението по отглеждане на животни приключи безславно... До момента, в който официално дадохме големия хол на новите му господари.

Макар и в началото да имаха (направо - имахме) леки дразги с основен герой малкият недоверчив хапещ и съскащ Майкъл, сега двамата ни домашни любимци са другарчета в белите. Е, има тук-там по някой одран нос, но скандали има и в най-добрите семейства. Засадите, които ни устройват при барикадирането на вратите и подялбата на масата, са колективни и категорични. Почти винаги приключват и с нашето: "Нееееее!"

И започна едно всеобщо възпитание. Ние се опитваме да ги възпитаме да са добри и мили, те пък ни възпитават да се грижим за някого, който ни чака у дома гладен и жаден. В един момент се оказа, че ни идват гости, за да ги видят. При присъствието на нови хора показват най-дивото в себе си, за да ги видим всички, че са с нас. Един единствен път бяха прилични и кротки - когато хазяйката дойде за наема. С което сме горди и ни падна камък от сърцето, че жената няма да се притесни за общото състояние на апартамента си ;)

Впечатляват ме с енергията и оригиналността си. Скорострелно могат да откраднат нещо от масата, да свалят нещо от стената, да изровят някое забравено съкровище от отдавнашен купон - я спукан балон, я коркова тапа от някоя Нова година. Подарихме им играчки, но те са дълбоко покрити от нашето полезрение. Впечатлява ме и саможивостта им - да накараш котка да стои мирно до теб, за да й се радваш, е практически невъзможно. И ценим онези моменти, в които те проявяват благородството си съм нас и идват да ни дарят с внимание.

Както ми каза една колежка, всичко е като в този виц: Какво си мисли кучето - "Човекът ме храни, разхожда, радва ми се - явно е някакво божество". Какво си мисли котката - "Човекът ме храни, радва ми се, грижи се за мен - явно съм някакво божество".

Сега всички обичаме не Реймънд, а нашите две божества.

 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))