14 ноември 2013 г.

November Sun

Една от любимите ми песни е November Rain - Guns and Roses. Тъжна, но красива. И е ноември. И някъде в душата ми вали. Не обичам оръжия, но обожавам рози. Черни рози. Ако някой ден си направя татуировка, ще е на роза с обвита около нея змия. Защото змията, казват, е символ на вечност. А розата е красота. Вечната красота на душата е нещо, към което се стремя.

Нещо повече. Стремя се към светлината. Трябва да има повече светлина. Както е казал Гьоте. Mehr Licht. Вярно, че на предсмъртния си одър, но поне е умрял с копнеж по светлина (в душата).

Защото, особено през ноември, някъде между дъжда и слънцето, се ражда дъгата. Красива. Многоцветна. Като живота.

Тази сутрин, прочитайки поредните няколко глави от Елиф Шафак и нейната "Любов" между два работни проекта, попаднах на нужното ми:

Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права черта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг.

И се замислих - какъв е настоящият ми миг? Искам светлина, искам слънце. Вярата в бъдещето е желание, но не винаги желанията се сбъдват. Просто имаме нужда да вярваме в тях. Така, както вярваме в Бог, Буда или Аллах. Нищо, че най-важното, което научих в студентска лекция по Основи на религията е, че Бог е един. Имената му просто са различни. 

Тълкуването на кой-какво-защо ни вкарва в тъмнина. Терзаеща тъмнина. Емоционална тъмнина. И разбрах, че не я искам. Бленувам за слънцето. За светлината. За хубавите и мили малки моменти, които ни се случват в живота.

Днес една непозната в квартала ми вирна нос, защото не успях да я упътя за улица. Но в съзнанието ми остана друго - как най-милата продавачка от един прекрасен магазин за кафе (до Subway, спирката на Орлов мост при бул. "Евлоги Георгиев") ми сподели, че другата седмица затварят и "няма да можем да се виждаме повече". Радвам се, че непозната сподели това с мен. Че е почувствала нуждата да ми сподели, че няма да се виждаме повече. Тъжно ми е, защото кафето им е наистина хубаво. Знам, че до края традиционно ще се отбивам при нея за кафето ми с мляко на път за работа. 

Ако се върна на думите на Шафак, настоящият важен за сърцето миг е някъде по средата между тълкуването и илюзията. Целият живот е такъв. Мога да прекарам половината си живот в тълкуване защо илюзията не е станала реалност. Отговор на този въпрос няма. Просто трябва да загърбим теориите и да погледнем към небето. Там слънцето свети. За нас. Докато свети, надежда ще имаМ една, че топлите цветове надделяват и няма значение, че там някъде има и сенчести петна. Просто трябва да погледна нагоре. Да поискам.

Нека бъде светлина! Останалото са бели кахъри, които ни правят по-силни и по-устремени към онова себе си, което обичаме. А аз обичам сутрин да се усмихвам на слънцето.

Нека бъде!

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Представена публикация

Пътешествията на 2016-а! (първа част)

Време да изпратя 2016-а - спомен за лежерен следобед в септемврийска Виена Отиващата си 2016-а започна с 16 желания >>> Върна...