1 ноември 2013 г.

Вяра

Дълбоката емоционалност (понякога) вреди, създава болка от трудно взети решения в името на (уж по-голямо) спокойствие. Не разбирам обаче защо боли, за да вярваш?
Понякога ми се иска да бях по-цинична. Хората (сърцата, мъжете) да можеха да минават и отминават в живота ми, да не се връзвах на отминалите за този век емоционални привързаности, да не вярвах, че можем да обичаме и да бъдем обичани по начина, който ни показват филмите и приказките. И щеше да е толкова лежерно...
Обаче вярвам. Вярвам, че трябва да искам да бъда единствена за някого, а не просто част от тълпата заедно с багажа на миналото. Вярвам, че трябва да искам да не ме лъжат заради някого или нещо. Вярвам, че трябва да искам да бъда най-важният и близък  фактор в нечий живот. Вярвам, че трябва да искам обща стрелка напред, не просто весело настояще. Вярвам още, че такова отношение за мен има. Някъде там, но не сега.
Емоционалният проблем е, че пътят до този рай за сърцето и душата, си е пълен с... бодли. Много от които си забиваш сам в името на точно тази вяра. И като децата, когато си ожулят колената - плачеш.
Но лепенки за одрано сърце няма. А толкова да обичам усмивките и толкова да мразя да плача...


И още една подобна приказка за вярата - Combien tu m'aimes?

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Представена публикация

Пътешествията на 2016-а! (първа част)

Време да изпратя 2016-а - спомен за лежерен следобед в септемврийска Виена Отиващата си 2016-а започна с 16 желания >>> Върна...