За страха от липсата на вяра

Емоционалните вълнения, в които сама се вкарах през последните няколко месеца, ме накараха да осъзная, донякъде изненадващо, че не ме е страх от липсата на любов. Не ме е страх от самотата. Страх ме е от липсата на вяра. И драмата в живота (ми) не е, че до момента всички, възприемани като принцове, са се превръщали в жабки, а че превръщанията започнаха да ме бутат да загубя себе си и своята вяра.

Защото... да, боли и е тъжно, когато вътрешно трябва да си наложиш осъзнаването, че този, на когото се сещаш да пишеш нощем, няма да ти отговори... никога. И макар и липсата на думи да е много унизителна, по-тъжно е, когато осъзнаеш, че това те е свалило до низини, в които никога не си бил. И който не харесваш. Защото реално е доста патетично да убеждаваш някого да те обича. Той или те обича, или не. Или те иска - или не. Или за него ти си човекът - или не. Та затова - емоцията за мен не е оправдание да прекрачваш личното пространство на някого. А няма и смисъл, уви.

Защото... обезверяването, загубата на доверие в хората, загубата на желание за живот, са най-лошото, което можем да си причиним. И някак, не ми е толкова важно да бъда обичана от този, когото съм си наумила, че е човекът за мен, по-важно ми е да не губя себе си и онези наивни по детски прекрасности, в които вярвам - слънцето, морето, книжките, музиката, пътешествията, спокойствието, баланса, усмивките.

Най-малкото, защото загубя ли вярата в това, рискувам да се превърна в сив човек, който някой ден ще срещне това, за което е мечтал и ще го прогони и нарани, заради счупената си от другиго вяра в сърцето.

Единственото, за което съжалявам, е, че не съм музикант, художник или поет - за да превръщам тъгата в красота! Но поне мога да използвам като потребител всички тези красоти, за да лекувам себе си.

С вяра по детски за 2015-а

Посрещнах 2015-а с някакво хубаво усещане. Без конкретна причина. Или поне със сигурност не с лична. 

Обаче, някак не е задължително най-прекрасните неща да се случват на мен точно в този момент, за да вярвам в доброто и красивото. Трябва да го откривам наоколо, защото го има и тепърва предстои.

Снощната вечер беше кротка и спокойна в компанията на две мили приятелски двойки и едно сладурско детенце, което сега открива света и думите. Но започна и приключи у дома с една песен, която не бях слушала толкова пъти, когато беше популярна. С интерес проследих детската "Евровизия", на която Крисия така убедително взе среброто заедно с Хасан и Ибрахим, но признавам си, по случайност чак снощи се заслушах истински в текста. 

Може би, защото точно това искам за 2015-а :-) Защото детският свят е толкова по-красив, а този на възрастните - толкова сложен :-)

Мили Дядо Коледа, дай ни чувал, пълен с вяра

Мили Дядо Коледа,
тази година си пожелавам едно - дай ни чувал, пълен с вяра.

Защото имаме нужда от повече вяра. Вяра в Бог, в доброто, в теб, в приказките, в сърцето, в ума, в човека до нас, в семейството, в приятелите, в колегите, в непознатите по улицата, в политици и крале.

Вяра, че болните, самотните, бездомните и бедните ще намерят своя бряг и ръка ще им бъде подавана не само на празници. Вяра, че децата ни ще растат безгрижни; че на лицата на любимите ни същества винаги ще грее усмивка; че всеки от нас ще намери път за сбъдването на най-съкровените си мечти!

Трябва ни вяра, с която да ставаме всяка сутрин и да намираме своето вдъхновение във всичко, което ни предлага животът. Дори и в най-горчивите хапки. Трябва ни вяра, за да обичаме. Трябва ни вяра, за да се борим. Трябва ни вяра, за да продължим напред. Трябва ни вяра, за да спрем да се страхуваме.