За страха от липсата на вяра

Емоционалните вълнения, в които сама се вкарах през последните няколко месеца, ме накараха да осъзная, донякъде изненадващо, че не ме е страх от липсата на любов. Не ме е страх от самотата. Страх ме е от липсата на вяра. И драмата в живота (ми) не е, че до момента всички, възприемани като принцове, са се превръщали в жабки, а че превръщанията започнаха да ме бутат да загубя себе си и своята вяра.

Защото... да, боли и е тъжно, когато вътрешно трябва да си наложиш осъзнаването, че този, на когото се сещаш да пишеш нощем, няма да ти отговори... никога. И макар и липсата на думи да е много унизителна, по-тъжно е, когато осъзнаеш, че това те е свалило до низини, в които никога не си бил. И който не харесваш. Защото реално е доста патетично да убеждаваш някого да те обича. Той или те обича, или не. Или те иска - или не. Или за него ти си човекът - или не. Та затова - емоцията за мен не е оправдание да прекрачваш личното пространство на някого. А няма и смисъл, уви.

Защото... обезверяването, загубата на доверие в хората, загубата на желание за живот, са най-лошото, което можем да си причиним. И някак, не ми е толкова важно да бъда обичана от този, когото съм си наумила, че е човекът за мен, по-важно ми е да не губя себе си и онези наивни по детски прекрасности, в които вярвам - слънцето, морето, книжките, музиката, пътешествията, спокойствието, баланса, усмивките.

Най-малкото, защото загубя ли вярата в това, рискувам да се превърна в сив човек, който някой ден ще срещне това, за което е мечтал и ще го прогони и нарани, заради счупената си от другиго вяра в сърцето.

Единственото, за което съжалявам, е, че не съм музикант, художник или поет - за да превръщам тъгата в красота! Но поне мога да използвам като потребител всички тези красоти, за да лекувам себе си.