Завръщането, *разказ, вдъхновен от ново хоби

Последните месеци прекарвам в търсене на "нови предизвикателства", хобита и въобще - източници на положителни емоции, стойностни занимания и прочие. Едно двумесечно пребиваване в репетиционната на МОНТФИЗ, обаче, ми показа, че трябва да избирам и хобита, на които имам времето да се посветя, колкото и да не липсва желание и въпреки срещите с прекрасни хора. 

Сега, на по-забавени, но също така вдъхновителни обороти, се занимавам с курс по творческо писане към арт студио Public Republic. Литературните похвати как един текст да не бъде просто написан, а добре написан, си струват, задачките провокират въображението, а споделеният опит с преподавателката може и да ме срещне с ново любимо произведение или автор.

Разказът се казва "Завръщането" и мисля, че в споделено пространство като личния ми блог стои доста добре.

Морска снимка: Гери

***

Завръщането в родното място отдавна вече не го изпълваше нито с радост, нито с носталгия. Липсваше и нетърпението, което преди години, когато жена му беше жива, караше сърцето му да бие лудо - също както се мята безпомощна риба, извадена на брега. Сега островното градче беше просто спирка, 52 часа, които да прекара на твърда земя, без да усеща полюшването на морето под краката си. Загледа се в шарените къщички, подредени като църковна мозайка на хълмовете и въздъхна. Тази клета, примирена възхишка разказваше трепетите на цял един живот и сега беше готова да излети, все едно, че вече нямаше какво да се добави в тази история, защото тя е приключила. Липсва само последното изречение, но в живота то винаги води със себе си смъртта. 

Тази въздишка носеше в себе си жизнеността на един млад мъж, който стъпваше на този бряг с усмивка по-широка от слънцето. Беше станал моряк също като баща си и дядо си и очакваше с нетърпение всички природни уроци,които щеше да научи, докато пори морската шир със събратята си по съдба. А когато поредното пътешествие свършеше, акостираше на този бряг и знаеше колко магически часове предстоят. Щеше да скочи на пясъка и да върви по малките улички, докато не се спре пред семейния дом. Макар че родителите му вече не бяха сред живите, в тази малка жълта къща го  чакаше любимата му. В първите години на съвместния им живот страстта ги държеше като пленници в къщата. Затворници, които наслаждавайки се на любовта си, егоистично не искаха нито миг свобода, защото външният свят не съществуваше.

На втората година след сватбата им, с раждането на сина и дъщеря им, тези 52 часа отминаваха с радостите и тъгите на семейния живот. Опознаването на любовта на една жена беше заменено с опознаването на света на малките хора и безбройните въпроси, които две деца могат да отправят към бащата, когото боготворяха. За тях той беше безсмъртен приказен герой, който е на мисия да се бори с морски чудовища и да пленява пирати. В действителност работата на моряка беше изтощителна и бавно разяждаше както физиката, така и психиката на тези, които й се посвещаваха. От една страна, животът сред морето с месеци създаваше едно усещане за самота, която при някои дори причиняваше халюцинации. От друга, влагата и вятъра съсипваха костите, а храната, макар и вкусна, се готвеше и поднасяше в помещения, които бяха рай за всякакви бактерии, които водеха със себе си най-различни стомашни болести. Той прегръщаше тази роля с две ръце и подхранваше детското въображение с много украсени и дори напълно измислени истории. Правеше го, защото за миг детското в него се пробуждаше, но най-вече защото искаше да се подсигури, че невероятните разкази ще пазят спомена за него в малките главички на тези две деца по време на следващото пътешествие и той няма да бъде забравен или заменен от истински приказен герои. 

Може би точно тези години бяха най-хубавите. В тях царуваше спокойствието на изпълнил мечтата си мъж и завършеността на семейната идилия. За съжаление, обаче, щастието опиянява и кара жертвите си да вярват, че ще бъде вечно. Да мислят, че трудната част е пътят към него, но веднъж достигнато, то става притежание на малкия човек завинаги. Само че, тайната е, че както животът не е вечен, така и щастието има своя последен дъх. А, за да е още по-трудно разделянето с него, то има свойството да си тръгва постепенно, песъчинка по песъчинка, докато вятърът не отвее и последната от райския бряг. 

Първата дюна от красивия бряг беше отвяна, когато жена му внезапно се разболя и също така внезапно си отиде. И то без той да бъде там. Когато замина за поредния курс, тя беше здрава, щастлива, с румени страни и непроменените през годините спокойни тъмни очи. Когато се завърна само няколко месеца по-късно, в жълтата къща беше останал само споменът за нея. Той получи вестта за болестта й някъде по средата на курса, докато бяха акостирали за почивка в някакво италианско градче. Никога нямаше да забрави онези няколко думи на бележката, която му донесоха – „Мама е тежко болна. Връщай се бързо!”. Така останалите 14 дни му се сториха като цяла година, а мисълта за съпругата му беше негов спътник от сутрин до вечер. Правеше му компания дори и по време на нощните дежурства. Тогава тревогата в него се засилваше, защото загадачността на тъмните часове на деня носи безпокойство, страх, а в този случай - и отчаяние. 

Оказа се, че тези 14 дни са достатъчни за угасването на един човешки живот. Когато се завърна у дома, беше вече късно. Спомни си как влезе у дома и с първата крачка на прага вече знаеше. Огледа се бавно, присъствието на жена му се усещаше навсякъде, но тя  вече не беше там. После потърси утеха в децата си и разбра, че докато смъртта му е отнела съпругата, то отчуждението е хванало децата му. Те вече не гледаха към него с възхищение, а с безразличие. За тях той вече не беше добрият герой, който се бори с морски чудовища и пирати, а бащата, който рядко се задържаше у дома. Неговото отсъствие по времето на болестта на майка им ги беше накарало да осъзнаят, че той не е до тях, когато имат нужда от него и светът не е вълшебна приказка, а място, в което трябва да се борят за своето оцеляване. 

Дъщеря му беше вече на 16, когато пое грижите за болната си майка. Коварната болест навреди неминуемо и на нея, заради усещането, че не може да направи нищо, за да даде живот на тази угасваща жена, която беше целият й свят. Момичето се затвори в себе си и започна да върши работата около дома машинално, без да се замисля и без да чувства. Това беше нейният начин да притъпи болката. Същевременно, брат й, едва  с година по-голям, трябваше да осъзнае, че вече не е прекрасният син, който живее доволно под крилото на майчината ласка, а мъжът на къщата. Физически той беше хилаво момче, нямаше калеността на моряците и осъзнаването на тази слабост го беше отказала от идеята да тръгне по стъпките на баща си. Затова се хвана като чирак при местния шивач, с едничката идея да изкарва някакви пари, а  възможността да се научи на занаят му беше като допълнение, без значение дали е там или не. Оказа се, че докато разказите за морски бури бяха достатъчна храна за израстване в детството му, то постоянната липса на фигурата на бащата в пубертета го беше превърнала в колеблив, несигурен младеж, който не знаеше как да се бори с живота. 

В следващите няколко години домът им продължи да се разпада. Първо дъщерята се омъжи за някакъв търговец и тръгна с него да обикаля по прашните земни пътища. Дори не се сбогува с баща си, защото престоят на нейния любим в градчето беше кратък и тя трябваше да тръгне, без да го дочака да се върне от морето. Година по-късно брат й се премести в съседното село, където местният шивач беше починал и той искаше да продължи практиката му. После се ожени и така и не се завърна в родния град. Беше си казал, че няма да остави и за миг семейството си, защото се страхуваше да остане без него.

Така малката жълта къща, някога дом на едно щастливо семейство, сега се рушеше сама, неподдържана и пуста. Прах покри мебелите, а дъждовете прокопаха отворчета през покрива и вкараха в стаите влага и мухъл, които проядоха стените. Жълтата боя се зацапа и придоби сив оттенък, който напълно пасваше на тягостната атмосфера. Къщата потъна в дълбок сън, от който, изглежда, нямаше събуждане. Единствено трепна, когато до нея достигна въздишката на стария моряк, която й носеше вестта, че последното изречение на тази история след миг ще бъде написано - там, на онзи близък бряг, а 52-та часа земна почивка ще се превърнат във вечност. 

Това завръщане на стария моряк се оказа последно. Той отдавна вече не се интересуваше къде и кога ще го застигне смъртта. Но може би съдбата все пак имаше частичка благосклонност към него, въпреки нелекия живот, който му беше предоставила. В последния си път по калдъръмените улички към дома той вървеше бавно, някак разсеяно. Оглеждаше къщите, който отминаваше, но те не предизвикваха никаква реакция у него, все едно пред очите му беше морската шир. Познаваше бегло обитателите на тези къщи, макар и с някои от тях да се знаеха от деца. Пътуванията го бяха отчуждили от всички и вече нямаше какво да си каже с тях. Отдавна беше спрял и да следи какво се случва в живота им.

 Входната врата изскърца, той я притвори бързо и остави малкия си вързоп с багаж на дървената маса в кухнята. Беше изтощен от пътуването и реши, че иска да поспи. Всъщност, нямаше нищо против да спи до началото на следващия курс, нямаше какво да върши у дома. Излегна се на пропитата с влага кушетка в кухнята и затвори очи. Умря спокойно в съня си, без болка, тъга и дори потрепване. Така морякът все пак се завърна вкъщи за един от най-важните моменти в живота си - смъртта. 

Съседката го откри един ден по-късно. За щастие, тя често прескачаше в чуждия двор, където растеше дива коприва, от която ставаше ароматна супа. Докато минаваше покрай кухненското прозорче, го видя и интуитивно разбра, че този човек вече не е от света на живите. За миг се поколеба дали да направи нещо или да се върне тихомълком у дома и да остави някой друг да го намери и да се нагърби със съобщаването на новината и всички неприятни стъпки, които следват след това. Но сърцето не й даде да остави стария моряк. Тя го познаваше бегло и не изпитваше никаква привързаност към този човек, чиято къща беше съседна на нейната откакто се помнеше. Но някъде дълбоко в себе си знаеше, че този момент ще настигне и нея и тя не искаше съдбата да й предостави такъв самотен край. Събра съселяните си и заедно уредиха едно бързо и скромно погребение. Никой от селото не знаеше как да се свърже с децата му, но поне събратята му моряци имаха няколко часа да го изпратят в последния му път, преди да отпътуват отново. Накрая корабът се отдалечи от брега за поредното си пътешествие, старият моряк остана завинаги у дома, а животът на малкото морско селце продължи по своему.