10 години независимост - 1 част

Зима е, а аз съм на гости при родителите ;-) Колкото и да обичам родното градче Ботевград, днес осъзнах, че то става все по-далечно от мен. Повечето вещи, останали тук, са като складирани. Както лексикона, който понякога изваждам от ученическото си бюро, за да прочета отново.

Гледам го и си мисля кога минаха (почти) 10 години, откакто се изнесох от родния дом. На гребена на еуфорията, че най-накрая ще бъда самостоятелна. С наивността на 18-годишните при вкуса на свободата.

Не бих заличила или променила нищо от изминалите 10 години,

нищо че едно единствено нещо ми тежи сега - или по-скоро думата е - ми тежи вече. Че съм номад и всъщност нямам свой дом ;-( Онзи дом, който понякога си представям, когато ми кипне от хаоса - с красиви сервизи (не само за кафе), цветя, картини, постелчици и всякакви други красоти, които носят уюта на неделното кафе и топлите чехли. За съжаление, може би тази липса е лихвата, която плащам с цената на тези 10 години (непълна) свобода. Защото тази липса ме научи на най-важния урок - независимостта не е да можеш да пиеш с приятели до късно, а е нещо доста различно и трудно и цената й е доста висока, при това не само финансово.

Градът на студентите

За мое щастие, първите 4 години бяха прекарани в "Студентски град" - градът, който не е Ню Йорк, но, уверявам ви, никога не спи. Начин на живот - една стая, 3 легла, шумни съседи, "проветриви" дограми, тънки стени, ежедневни купони, ром, текила, течащи бани, запушващи се канали, коридори на общежития, пълни с хора, които мъкнах лекции, храна от близкия супермаркет, цигари, алкохол и кафе в пластмасови чашки (и двете по всяко време на денонощието). Местила съм се към 4 пъти. Трудно вече си представям от къде извираше ентусиазмът да се справям с всичко сама. Няма да забравя една зимна вечер как бях единствената луда, която в снега мъкнеше багаж, тежък колкото нея по пътеката между "Баба Яга" и Зимния дворец. Сняг, студ и кучета. И аз.

Не защото не можех като момиченце да се обадя на някой младеж да ме спаси и той да дотича, 

но вътрешният глас инатливо ми шепнеше, че трябва да се науча да се справям сама. Защото, както ми каза баща ми, пак преди има-няма 10 години, най-важното в живота е да се научиш да си сам, защото единствено това "себе си" няма да те предаде. Че хората идват и си отиват, всеки си има свой живот и никой не може (а и не трябва) да бъде вързан за теб. Не че не боли, но винаги трябва да знаеш, че имаш сили да станеш и да продължиш напред. Много бях сърдита, когато завърших училище и очаквах, че баща ми ще ми помогне да си намеря работа, както майка ми го съветваше... пък той ме събуди една сутрин, за да ми обясни, че със спане не става и ме инструктира да стана и да си я търся сама. Че и на всичкото отгоре, ако попадна на негови познати някъде, да не се обяснявам чия дъщеря съм, а какво мога. Обиколих половината кафенета и фирми в града, разбираемо - някак се оказа, че нямат нужда от мен. Но, мисля, че урокът, който баща ми искаше да ми даде, го разбрах. И го оцених, макар и не точно в онзи момент ;-)

Останалата част беше нова, любопитна и весела -

започнах да живея с различни като мислене, възраст и навици хора. За мое щастие, страшните приказки за причудливи съквартиранти, не се случиха на мен, а имах щастието да се запозная с много готини момичета, всички до една. Броят на съквартирантките от този период е към 7. Чух много истории и възгледи за живота, някои - взех, други уважих, макар и със сигурност да не са моите. Получих и първите уроци по формиране на мнение, позиция и отстояването й, защото хората неизбежно си взаимодействат и понякога, поддавайки се на чужди влияния, може да забравиш какво искаш всъщност ти. И да се окажеш "окалъпен" с някого, сляпо следвайки неговите също толкова зелени и млади идеи що е то да си cool.

Иначе - всяка вечер можеше да се окаже купонджийска, текилите в "Миленката" бяха по 50 стотинки (веднъж изпих 8, повече не се е повтаряло), заведения и дискотеки - колкото щеш, ранните лекции можеха да се пропускат. Нямах лаптоп и пишех курсовите си работи в интернет клуба в съседния блок, по традиция - нощем. Там гледах и филми - ярък спомен е как толкова се впечатлих от "Шифърът на Леонардо", че ме беше страх да си тръгна. Университетът - или по-точно блоковете 2 и 4 на спирка "Студентски общежития", където се възпитават бъдещите европеисти, бяха едно доста интересно място. Смятам, че научих доста, макар и не всичко да ми е от полза днес. Плюс това, един от най-трудните уроци, които университетът се опитва да даде на студентите си, е да превърне гимназистите в мислещи хора със знания и позиция. Не е на 100%, но се получава. Колегите, отново за мое щастие, се оказаха още по-интересни и разнообразни свежи млади хора и безспорно 4-те години заедно са останали в главата ми като едно доста приятно прекарано време.

На втората година, след скандал с родителското тяло, ми беше напомнено кой плаща сметките

и инатливото моторче в мен откри света на jobs.bg. Умилително си представям изпращането на скромното ми CV, в което нямаше никакъв професионален опит, но в празното поле фигурираше свободно съчинение, което да покаже хъс и желание да ме назначи... някой - за нещо различно от сервитьорка. При това почасово, защото и дума не ставаше да се зареже учението ;)

Тук на помощ дойдоха чуждите езици, които толкова старателно менкам в желанието си да уча, както и влечението към новините (с опит - ученическият вестник в гимназията - йеее!). Гордо си купих трудова книжка и се озовах на 6-часов работен ден в AII Data Processing. Ако някой преди това ми беше казал, че ще се занимавам с бизнес новини и превод от френски на английски, щях да се посмея доста ;) Но така стана - и ми хареса ;) И най-важното - вече бях голяма и наперено си плащах всички сметки + наема и дори можех вече да мечтая да си събера парички за купени си от мен за мен неща ;-) За да не е пълно щастието, на втория или третия месец в 280 ми откраднаха портмонето с половината заплата, но тъй де... Зелена бях да хвърча още в облаците ;)

Следва продължение...