В случай на влюбване, счупи стъклото

Обожавам рози. И романтиката. И Париж ;-) Усмихна ме ето тази инициатива във френската столица за Свети Валентин - "В случай на влюбване, счупи стъклото"... Като при пожар ;)

С наивността на дете, с чувствата на възрастен

С идването на 14 февруари настъпва някаква любовна еуфория. Мечета, кампании, рози, сърчица. Всеки път се питам, независимо дали съм обичаща, обичана или пък не - защо е тази цялата дандания?! Прегръдката на любимия може да бъде романтична и на 15 юни. Милият жест - и на 12 август. Приказната вечер под звездите - на 15 септември. Толкова ли много имаме нужда от любов, та се хващаме за единия от 365-те дни в годината? Както на Нова година, така и на 14 февруари - тъжно е, ако това е денят ни за празник.

Но в духа на еуфорията, искам да споделя копнежа си по приказката да поддържаме любовта към другия с наивността на дете и чувствата на възрастен. Наивност - защото, за да вярваш в магията на любовта, трябва повече откъсване от реалността на порасналия човек с хипер-мега-гига проблемите. Трябва да можем емоционално да се връщаме във времето, когато не сме знаели, че съществуват всичките битовите неразбории, разбитите сърца, предаденото доверие, а радостта от играта е била единственото движещо нещо.

Трябва обаче да бъдем и възрастни в чувствата си. За да можем да поемаме отговорност и да обгрижваме другия с необходимото внимание, да го даряваме с ежедневната подкрепа, да му дадем сутрините и вечерите си - тогава, когато другите отсъстват и сме само ние. Онези мигове, които правят взаимността истинска. Сутрешното кафе, късната вечеря...

Може би има много обстоятелства, които могат да ни разделят, но не трябва ли да вярваме и да подклаждаме онези, които ни събират ;)

С пожеланието да бъдем влюбени в живота, опиянени от пламъка в очите, трезви в чувствата си и въоръжени с вяра и стремеж към любовта в сърцата си! Вярата в това да заспиваш до някого и да се будиш до него... всеки ден пак там ;)


Обичайте се и бъдете обичани!

Снимка: sxc.hu

Ако любовта е сърцевината на този пъзел, то нека горното парченце е доверието, долното - уважението, лявото - романтиката и дясното - стремежът към привързаност ;) Само тогава картинката ще бъде цялостна, пълна и здрава ;) И нека не забравяме, че тя се гради бавно - с търпение и доверие, парче по парче.

Нещо ново, нещо старо

Старите шкафове в бащино-майчината къща ме срещнаха със спомени от училищен проект по бродиране. Комплектът, разбира се, липсва в своята цялост ;) Но припомнянката беше достатъчна, за да се съчетае с мечтата по уют, която ме е налегнала и следователно - веднага дойде вдъхновението да си припомня какво съм научила в училище по шев и кройка, хихи ;-)

Тъй като опитът ми в областта се изчерпва с придобития преди 15-ина години, беше редно да продължа от позицията, до която съм стигнала. В книжарницата до квартирата ми в София открих един детски комплект по бродиране, с идеята, че е за начинаещи. Задачата ми ще е да пренеса котето от снимката на калъфката за декоративна възглавница.

Доста сложно ми се струва като за начинаещи, но щом така го продават... Да видим ;)

10 години независимост - 1 част

Зима е, а аз съм на гости при родителите ;-) Колкото и да обичам родното градче Ботевград, днес осъзнах, че то става все по-далечно от мен. Повечето вещи, останали тук, са като складирани. Както лексикона, който понякога изваждам от ученическото си бюро, за да прочета отново.

Гледам го и си мисля кога минаха (почти) 10 години, откакто се изнесох от родния дом. На гребена на еуфорията, че най-накрая ще бъда самостоятелна. С наивността на 18-годишните при вкуса на свободата.

Не бих заличила или променила нищо от изминалите 10 години,

нищо че едно единствено нещо ми тежи сега - или по-скоро думата е - ми тежи вече. Че съм номад и всъщност нямам свой дом ;-( Онзи дом, който понякога си представям, когато ми кипне от хаоса - с красиви сервизи (не само за кафе), цветя, картини, постелчици и всякакви други красоти, които носят уюта на неделното кафе и топлите чехли. За съжаление, може би тази липса е лихвата, която плащам с цената на тези 10 години (непълна) свобода. Защото тази липса ме научи на най-важния урок - независимостта не е да можеш да пиеш с приятели до късно, а е нещо доста различно и трудно и цената й е доста висока, при това не само финансово.

Градът на студентите

За мое щастие, първите 4 години бяха прекарани в "Студентски град" - градът, който не е Ню Йорк, но, уверявам ви, никога не спи. Начин на живот - една стая, 3 легла, шумни съседи, "проветриви" дограми, тънки стени, ежедневни купони, ром, текила, течащи бани, запушващи се канали, коридори на общежития, пълни с хора, които мъкнах лекции, храна от близкия супермаркет, цигари, алкохол и кафе в пластмасови чашки (и двете по всяко време на денонощието). Местила съм се към 4 пъти. Трудно вече си представям от къде извираше ентусиазмът да се справям с всичко сама. Няма да забравя една зимна вечер как бях единствената луда, която в снега мъкнеше багаж, тежък колкото нея по пътеката между "Баба Яга" и Зимния дворец. Сняг, студ и кучета. И аз.

Не защото не можех като момиченце да се обадя на някой младеж да ме спаси и той да дотича, 

но вътрешният глас инатливо ми шепнеше, че трябва да се науча да се справям сама. Защото, както ми каза баща ми, пак преди има-няма 10 години, най-важното в живота е да се научиш да си сам, защото единствено това "себе си" няма да те предаде. Че хората идват и си отиват, всеки си има свой живот и никой не може (а и не трябва) да бъде вързан за теб. Не че не боли, но винаги трябва да знаеш, че имаш сили да станеш и да продължиш напред. Много бях сърдита, когато завърших училище и очаквах, че баща ми ще ми помогне да си намеря работа, както майка ми го съветваше... пък той ме събуди една сутрин, за да ми обясни, че със спане не става и ме инструктира да стана и да си я търся сама. Че и на всичкото отгоре, ако попадна на негови познати някъде, да не се обяснявам чия дъщеря съм, а какво мога. Обиколих половината кафенета и фирми в града, разбираемо - някак се оказа, че нямат нужда от мен. Но, мисля, че урокът, който баща ми искаше да ми даде, го разбрах. И го оцених, макар и не точно в онзи момент ;-)

Останалата част беше нова, любопитна и весела -

започнах да живея с различни като мислене, възраст и навици хора. За мое щастие, страшните приказки за причудливи съквартиранти, не се случиха на мен, а имах щастието да се запозная с много готини момичета, всички до една. Броят на съквартирантките от този период е към 7. Чух много истории и възгледи за живота, някои - взех, други уважих, макар и със сигурност да не са моите. Получих и първите уроци по формиране на мнение, позиция и отстояването й, защото хората неизбежно си взаимодействат и понякога, поддавайки се на чужди влияния, може да забравиш какво искаш всъщност ти. И да се окажеш "окалъпен" с някого, сляпо следвайки неговите също толкова зелени и млади идеи що е то да си cool.

Иначе - всяка вечер можеше да се окаже купонджийска, текилите в "Миленката" бяха по 50 стотинки (веднъж изпих 8, повече не се е повтаряло), заведения и дискотеки - колкото щеш, ранните лекции можеха да се пропускат. Нямах лаптоп и пишех курсовите си работи в интернет клуба в съседния блок, по традиция - нощем. Там гледах и филми - ярък спомен е как толкова се впечатлих от "Шифърът на Леонардо", че ме беше страх да си тръгна. Университетът - или по-точно блоковете 2 и 4 на спирка "Студентски общежития", където се възпитават бъдещите европеисти, бяха едно доста интересно място. Смятам, че научих доста, макар и не всичко да ми е от полза днес. Плюс това, един от най-трудните уроци, които университетът се опитва да даде на студентите си, е да превърне гимназистите в мислещи хора със знания и позиция. Не е на 100%, но се получава. Колегите, отново за мое щастие, се оказаха още по-интересни и разнообразни свежи млади хора и безспорно 4-те години заедно са останали в главата ми като едно доста приятно прекарано време.

На втората година, след скандал с родителското тяло, ми беше напомнено кой плаща сметките

и инатливото моторче в мен откри света на jobs.bg. Умилително си представям изпращането на скромното ми CV, в което нямаше никакъв професионален опит, но в празното поле фигурираше свободно съчинение, което да покаже хъс и желание да ме назначи... някой - за нещо различно от сервитьорка. При това почасово, защото и дума не ставаше да се зареже учението ;)

Тук на помощ дойдоха чуждите езици, които толкова старателно менкам в желанието си да уча, както и влечението към новините (с опит - ученическият вестник в гимназията - йеее!). Гордо си купих трудова книжка и се озовах на 6-часов работен ден в AII Data Processing. Ако някой преди това ми беше казал, че ще се занимавам с бизнес новини и превод от френски на английски, щях да се посмея доста ;) Но така стана - и ми хареса ;) И най-важното - вече бях голяма и наперено си плащах всички сметки + наема и дори можех вече да мечтая да си събера парички за купени си от мен за мен неща ;-) За да не е пълно щастието, на втория или третия месец в 280 ми откраднаха портмонето с половината заплата, но тъй де... Зелена бях да хвърча още в облаците ;)

Следва продължение...

Простичките думи

Понякога нещата, които премълчаваме, са повече от тези, които казваме. Или, добре - нещата, които аз премълчавам, в повечето случаи са повече от тези, които казвам. С изключение на последните 2-3 месеца, но това е една друга приказка, както се казва ;-)

Днес обаче попаднах на едно супер мило клипче на две срамежливи души, които... А, бе, гледайте го ;) Най-забавното е, че такъв разговор може да се води и между двама не само в началото на нещо, което "could have been" любов ;-) Защото "пукането" за това, което виждат очите на другия, понякога ни кара да мълчим. А с мълчанието губим парченца щастие ;-)

Гледайте!

Стихче за добрите герои

Отдавна не бях писала стихотворения, още по-малко детски ;) Но вдъхновението дойде от една усмихната снимка на таралеж във Фейсбук ;) Какво според мен са си казали Ежко и Вълчо в гората, прочетете в току-що надрасканото стихче ;) Сигурна съм, че може още да се пооправи, но засега нека бъде в този суров вид ;)

Вървял си Ежко Бежко из гората
с усмивка до уши позната,
тананикайки си песен за падащи листа
много преди есента да е дошла.
Насреща му Вълкът замислен
вървял си – един такъв - потиснат
и не щеш ли – хоп – настъпил нашият герой
и от болка разревал се – ех, че вой.
Защо, бе, Вълчо, не гледаш си в краката,
профъфлил Ежко фразата позната.
Избягах, братко, от приказка една,
не искам аз неблагодарната съдба.
И оплакал се Вълчо как все той е лош,
докато другите герои тънат в разкош.
Искал и той принц да бъде, принцеси да спасява,
а не него да гърмят, и бият, и повалят.
Змейове да надвива, загадки да решава,
и дарове златни за „Благодаря“ да получава.
Но ето - куршумите него гонят в гората,
бягат животните, пищят децата.
Е, казал Ежко, тръгни с мен тогава
в приказка нова ще бъдем приятели двама.
Ха, казал Вълчо - как ли пък не -
бодеш ти жестоко, за мен ще е зле.
Усмихнал се кротко Ежко тогаз
и боцнал го още веднъж, а онзи - побягнал от раз!
Поуката, мили деца, е такава,
че наготово съдбата не дава.
Добрите герои печелят своята слава,
когато докажат, че могат да обичат всеки според нрава.

Снимка: Julia Yu Yu Yurkevich

Frei!

Снимка: sxc.hu

Не случайно пороците са зависимости. Те обаче са и избор. След навършване на пълнолетие (а би трябвало и преди това), всеки от нас има свободата да прави с живота и тялото си каквото пожелае. По една или друга причина съм забелязала, че винаги мога да се окажа в графата "обществено обсъждане", независимо каква позиция съм заела.

Истината е, че хората всъщност не ги интересува какво точно правя аз. Те търсят в мен, теб, него и нея валидиране на собствените несигурни избори. За да се избегне отговорността да формираш мнение за себе си. И удовлетворението от това. Защото, когато знаеш как искаш да живееш живота си, не търсиш подкрепа, позитивен отговор и еднакво мнение - просто го живееш.

Удивена съм как в последно време политиците успяха да разделят обществото ни -

не стига, че егото ни разделя по default - сега сме пушачиТЕ и непушачиТЕ, протестиращиТЕ и комунистиТЕ, на готиниТЕ и губещиТЕ и т.н. - категоризации много. Въпреки че всички вкупом се стремим към тази така бленувана демокрация, голям ни е меракът да сме еднаквомислещи и всички да живеем по точно зададен определен модел - по Моят. Ти не знаеш какво искаш, но Аз съм тук за теб и благородно ще ти кажа, ще се дам за пример и заедно ще формираме комуна на еднаквостите. Останалите - вън! Като в гимназията и групичките на популярните и непопулярните, само че в ролите са по-възрастни хора, някои с обществено положение и не малко образование зад гърба си.

Всеки един средностатистически зрял човек около 30-те по принцип трябва да знае какви са неговите избори -

политически виждания, семейни, приятелски, хобита, свободно време. На 18 откриваме себе си, на 30 - трябва да имаме вече поне бегла представа кой е нашият бряг. И да сме достатъчно сигурни, за да нямаме нужда от подкрепата на другарчето до нас, което да държи ръката ни.

Аз вярвам, че трябва да пазим детето в себе си и да се радваме на малките приказни неща -

но детето като беззащитно и объркано същество, което има нужда от подкрепа и закрила, си отива в ранна тийнейджърска възраст. Първо - като защитава свободите си да стои до късно навън, да пие, да пуши и за каквото друго се вдига скандал с родителите. И след това - като вземе живота си в собствени ръце, за да го надгради.

Първата свобода е сладкаТА. Втората е отговорнаТА.