Съпричастност към идеалите: Je suis франкофон...

Аз съм франкофон. Което означава, че харесвам езика и културното наследство на тази държава. Фен съм. Не създадох блога с мисълта да пиша по-сериозни неща, но, някак, смятам, че не върви любовта към Франция да се изчерпва със споделяне на вдъхновени снимки на Айфеловата кула и прочувствени шансони с кадри на Шанз-Елизе. Трябват още съпричастност и солидарност и с по-сериозни теми. Поне това.

Je Suis Charlie. Защото Charlie за по-малко от 24 часа стана идеал, пред който аз лично се прекланям и най-вероятно никога няма да бъда. Най-малкото защото (поне за момента) животът ми не ме е срещал с избора на тези карикатуристи, които загинаха по такъв трагичен начин. Моите житейски борби са доста по-скромни и опитът - по-малък.


Ако трябва да съм честна, бях чувала за сатиричното издание, но не знаех допълнителни подробности за хората или редакционната му политика. Докато четях снощи, това, което най-много ме впечатли, беше интервюто на главния редактор Шарб за "Льо Монд" от преди 2 години, в което той казва, че е "по-добре да умре изправен, отколкото да живее на колене". И оттогава се питам - колко ли идеализъм се иска, за да знаеш, че можеш да умреш, да си с охрана, да ти слагат бомби и ти пак да се чувстваш свободен да изразяваш себе си и това, в което ти вярваш. И какво ли въобще е чувството да бъдеш толкова свободен?.. Ако се съди по дебата за свободата на словото, който беше предизвикан от трагедията - още много хора искат да бъдат толкова свободни.

Чудя се и още нещо - каква ли психика се изисква, за да тръгнеш да убиваш така хладнокръвно в името на твоя Бог. И що за психология е вложена в организациите, които очевидно успешно възпитават убийци на чужда земя. Онази земя, която се предполага, че на практика би трябвало да предоставя същите идеали и свободи на всички хора, които се раждат и умират в нея. Но едни стават писатели, други художници, а трети си купуват пушкала.

И друго нещо по темата, малко в БГ стил, което не разбирам - защо оставам с впечатлението, че у нас солидарността се счита за помпозност и дори тази тема стана мишена за жлъчни коментари кой какъв бил по тези ширини? Защото не разбирам какво аз лично, Пенчо, Иванчо, или медиите в България трябва направим, че да не е помпозно, а истинско? Да върнем назад времето и да застанем пред автоматите? Или да се юрнем с френската полиция да залавяме терористи?

По моите разбирания - можем да се интересуваме, да (съ)чувстваме, да поднесем цвете пред някоя сграда и да изкажем подкрепа. Държавният апарат най-вероятно има механизми за повече. Доброволческият дух - също. И се радвам, че силна обществена позиция в подрепа на Франция беше изразена. Пък утре във Фейсбук пак можем да споделим с един куп не-познати другарчета котенце върху цветенце за добро утро. Или аз да напиша поредния пост за емоциите на сърцето. Вчера и днес обаче е така.  

Всъщност, не... Ако искаме да обърнем прожекторите към себе си, можем да направим нещо егоистично. Да се вдъхновим поне малко (дори и след затихването на случая!) и да станем една идейка по-силни в борбата за собствените си идеали. Защото вярата, отстояването на позиция и животът са си наш личен избор. Аз не съм толкова свободна, колкото работещите в Charlie Hebdo. Българските медии, вероятно, също не са. Съседът ми също, вероятно, не е. Но това сега няма общо с трагедията във Франция. Не е ли човешко да си ужасен, че в модерния ни 21 век да се случват такива неща, които, уви, не са част от екшън на Люк Бесон?