Музикална любимка за 2015: Sia

Въпреки че съм сигурна, че през годината е имало не една или две песни, които са ставали "най-новите ми любими", изпълнителката, която открих като много любима е Sia.

Младоликата австралийка (която е 40, а за мен е под 30) ме впечатли не само с хубавия глас и ритмични песни, а и с пластиката си. Хореографията в клиповете й е впечатляваща, от онези, които ти се иска да можеш да имитираш, но някак няма как да се получи. Затова просто гледаш, слушаш и се забавляваш.

Най-любимата от любимите ми нейни песни е Elastic Heart.

Втората по любимост е другият й много известен хит - Chandelier.

С нетърпение ще очаквам новите й проекти и през 2016-а! Сигурното е, че тя ще бъде прекрасен фон на днешния ден!

Легендите, които звездите разказват

Легендите ни разказват магически истории от едно много, много далечно време. Не знаем истински ли са или не, но ги харесваме. Тази, например, съм доста сигурна, че е по-скоро интересна хрумка на сценаристи на романтичен филм на Hallmark, отколкото история, която обикаля Тексас, но пък ми се прииска да я споделя.

Филмовите открития на коледна тематика продължават. Принцовете свършиха (засега), но в галоп пристигнаха каубоите.

Историята е следната... Дивият Бил се влюбил в младо и красиво момиче на име Джозефин. Но една вечер, когато навън върлувала снежна буря, той не се прибрал. Тогава бил видян и за последен път. 

Бил обичал да пее на любимата си красиви любовни песни на Коледа и двамата се разхождали хванати за ръка из полетата. Веднъж й набрал камелии и й казал: "Ще те обичам вечно, сладка моя Джозефин". 

След изчезването му, тя изплакала повече сълзи, отколкото има на небето. Чакала го нощ след нощ, молейки се, че ще го види отново.

Година по-късно, сълза след сълза, тя просто не можела да се откаже от Бил. Но баща й бил сигурен, че той няма да се върне и решил да омъжи дъщеря си за момче на име Бадуей. И така - църквата била пълна с приятели и роднини, които били много щастливи за Джозефин. Но там тя заплакала от тъга, с молитвата да отиде надалече със своя любим Бил. И тогава чула любимата песен, а от небето започнали да падат камелии. Бил слязъл с коня си от една светкавица, грабнал я и я двамата тръгнали нагоре към звездите.

Историята звучи добре като песничка във филма, а как точно се вмъква в сюжета му и има ли наистина камелии през зимата, можете да разберете, ако го гледате - Сияйна Коледа (One Starry Christmas).

Коледно: Два романтични филма за празника у дома

Абсолютно случайно Коледа и Бъдни вечер за мен бяха съпътствани, освен с традиционните празнични моменти около семейната трапеза, и с два хубави и романтични филма, доста идентични по сюжет. Със сигурност мога да кажа, че бяха една добра компания за топлата завивка, чашата ароматно кафе с мляко и щипката домашен уют.

Два разказа за принцове и любов в измислени европейски дворци, коледно настроение и чудни зимни пейзажи. Последният детайл особено ме изпълни с носталгия по снежните Коледи, защото тази, за съжаление, мина без пухкав снежец. А Коледата без сняг не е съвсем същата.

Първият филм е "Кралска Коледа" (Royal Christmas) и разказва за коледните премеждия на едно обикновено американско момиче в замъка на своя любим. Естествено, тя съвсем неочаквано разбира, че в нея се е влюбил принц, но въпросът е - ще успее ли да се впише в живота му по този начин и ще спечели ли доверието на студената на вид кралица-майка. Ролята на майката на принца се изпълнява от Джейн Сиймор, позната като д-р Куин.

Вторият филм е "Корона за Коледа" (Crown for Christmas). Разказ за предизвикателството пред млада камериерка от Бруклин да се справи като гувернантка на трудната по характер наследница на заможно английско семейство... Разбира се, в даден момент, тя се оказва пленена и от любовта на бащата, останал вдовец и единствен наследник на род с вековни традиции.

Така че - пригответе сладките, кафето или млякото с какао и се отдайте на няколко часа приказна романтика. Кога, ако не на Коледа да вярваме в чудеса, ммм?

Убиец с любимата книга в ръка

На 8 декември се навършиха 25 години от убийството на великия за мен Джон Ленън. Не защото съм кандидатка за мис за световния пийс, или иначе казано мир. Не и защото вярвам в идеята за световен мир. Такъв според мен няма да има. Но вярвам в доброто у хората и се надявам да го има все повече и повече.

Преди този блог имах друг, а дори не си спомням как се казваше - но беше подчинен на фразата - "Можеш да кажеш, че съм мечтател, но не съм единствен". Онази фраза от емблематичната песен на Ленън - Imagine - You may say I am a dreamer but I am not the only one...

Разглеждах си спомените тези дни и реших да разкажа за една сбъдната мечта. Да отида в Ню Йорк, на така наречените "Ягодови полета" в Сентръл парк...

Случи се в една септемврийска сутрин. В края на септември 2008 г.  Бях отседнала в хостел в квартала "Харлем". Един също толкова богат на разкази квартал, но не и част от тази история. Потеглих към Сентръл парк. Доста време ми отне, докато разгадая кой точно е бил блокът на Ленън и Йоко Оно. Признавам, открих го с помощта на китайски уличен продавач на кафе.

Видях го, снимах го, с кафе и бейгълв ръка, от китайския продавач, тръгнах към парка.

Мястото, на което е убит Ленън, всеки ден е пълно с цветя. Или поне беше към септември 2008-а. Там се запознах с един човек, предполагам не съвсем бездомник, но достатъчно отдаден мммм - последовател, за да прекарва време там и да разказва за живота му. Чернокож. Разказа ми, че за него Ленън е живот и кауза и че всеки ден идва на мястото с карамфили. Защото вярва. Не, не уточни в какво. Просто каза, че вярва.

Седнах на пейка да изпия кафето си, а той се зае с туристическа група. Гледах него, гледах туристите и камъните, на който се смята, че е седял убиецът - Дейвид Чапман - с книгата "Спасителят в ръжта" на Селинджър в ръка. Замислих се как съм чела тази книга преди години и много, ама много ми беше харесала. 

Но фенът на Селинджър, уви, е убил моят идол. На онова място, с карамфилите, които милият човек с бейзболна обгрижва, а дано и до сега, всеки ден.

Нямаше го Ленън със своята песен за вяра. Но го имаше човека, заради когото да вярваш във вярата...

Когато всички мостове изгарят...

Всеки от нас има своите моменти, когато иска да изгори мостовете след себе си, за да започне на бяла страница. Бялата страница, за която си мечтая, защото в нея са съсредоточени новите ми мечти. Един кръстопът, в който трябва да сменя посоката...

На няколко емоционални пъти този блог беше на пътя да бъде заличен. В името на новото, което следва. И защото това е единственото що-годе "физическо измерение", което да изтрия, когато всъщност ми се иска да премахна дадени моменти и чувства от главата си. Но тях не мога и затова "трия" онлайн.

Понякога, обаче, в стремежа си към новото, осъзнаваме, че не всички мостове трябва да бъдат заличени. Защото разказът на Приказки и мисли за не/пораснали деца трябва да бъде продължен.

Независимо колко трудно се разказват историите на порасналите деца. Те са болезнени и значими, но носят и своята поука. А приказките са създадени, за да носят поука.

Поради тази причина този блог ще остане... такъв какъвто е, независимо от емоциите на списвача си. Защото приказките продължават... със силата и тишината, и болката, и поуките си :)

Паралелната държава на свободната омраза

Понякога шизофренично си мисля, че живея в две държави. Едната е пълна с добри, възпитани и вдъхновени хора, въпреки трудностите, които всеки изпитва на лично ниво, а другата е сива, мрачна и мразеща. Тази шизофрения се засилва традиционно по баловете, когато студентите тръгнат "на университет" или стане някой гаден инцидент или престъпление сред развълнуваното ни общество. И тази шизофрения се засилва от социалните медии и мрежи.

Смея да твърдя, че за мое щастие, последните 11 години на-уж-възрастен са ме срещнали с невероятни, цветни и интелигентни хора - съквартиранти (не малко на брой поради приключението "Студентски град"), колеги в СУ и НБУ и особено колеги от три фирми, в които съм прекарала общо 7-годишния си трудов опит на родна земя. И те са наистина прекрасни - не малка част завършиха по няколко образователни степени, изключително голяма част от тях говорят поне 2 чужди езика, не малко от тях имат разни творчески хобита и създават красоти с любов и талант и не малко от тях имат и деца, които обичат безрезервно и ежедневно полагат усилия и вдъхновение да ги възпитават правилно. Хора, които обичат професиите си, обичат да пътуват, имат мнение и им пука за тази държава...  

Бе, въобще - обичат. И това го виждам всеки ден,наистина всеки - лично или благодарение на социалните мрежи

За страха от липсата на вяра

Емоционалните вълнения, в които сама се вкарах през последните няколко месеца, ме накараха да осъзная, донякъде изненадващо, че не ме е страх от липсата на любов. Не ме е страх от самотата. Страх ме е от липсата на вяра. И драмата в живота (ми) не е, че до момента всички, възприемани като принцове, са се превръщали в жабки, а че превръщанията започнаха да ме бутат да загубя себе си и своята вяра.

Защото... да, боли и е тъжно, когато вътрешно трябва да си наложиш осъзнаването, че този, на когото се сещаш да пишеш нощем, няма да ти отговори... никога. И макар и липсата на думи да е много унизителна, по-тъжно е, когато осъзнаеш, че това те е свалило до низини, в които никога не си бил. И който не харесваш. Защото реално е доста патетично да убеждаваш някого да те обича. Той или те обича, или не. Или те иска - или не. Или за него ти си човекът - или не. Та затова - емоцията за мен не е оправдание да прекрачваш личното пространство на някого. А няма и смисъл, уви.

Защото... обезверяването, загубата на доверие в хората, загубата на желание за живот, са най-лошото, което можем да си причиним. И някак, не ми е толкова важно да бъда обичана от този, когото съм си наумила, че е човекът за мен, по-важно ми е да не губя себе си и онези наивни по детски прекрасности, в които вярвам - слънцето, морето, книжките, музиката, пътешествията, спокойствието, баланса, усмивките.

Най-малкото, защото загубя ли вярата в това, рискувам да се превърна в сив човек, който някой ден ще срещне това, за което е мечтал и ще го прогони и нарани, заради счупената си от другиго вяра в сърцето.

Единственото, за което съжалявам, е, че не съм музикант, художник или поет - за да превръщам тъгата в красота! Но поне мога да използвам като потребител всички тези красоти, за да лекувам себе си.