Усмивка за лека нощ и добро утро!

Не трябва да си лягаме напрегнати. И да ставаме от сън мрачни. Понякога е трудно, но има много начини да си върнем усмивката. Като тази песен :-)

Поздрав за лека нощ и добро утро, за малко ведрост и топлина :-)

Пазителят

Има случаи, когато избирам филми за гледане по възможно най-заобиколния начин. Така се случи с "Пазителят" (The Giver). Мотивира ме статия, споделена във Фейсбук, която разказваше как снимка от протестите в България миналата година е намерила място в холивудската продукция. Наистина, гордея се, че трудът на наш фотограф е получил такава висока оценка, че и заплащане, благодарение на социалните мрежи. Подминавам с въздишка факта, че историята на плачещата девойка, която прегръща полицай, всъщност, се оказа не дотам автентична... Но тази актьорска игра е тема на друг разговор и няма място в поста ми :-)

(За проявилите интерес - повече за дебюта на снимката в Холивуд от в. "Труд", както и френската статия, която първоначално прочетох).

Истината е, че филмът се оказа доста вдъхновяващ. Малко бавен, не мога да кажа, че сюжетът е нещо немислено и непоказвано до момента, но преживяването си заслужаваше.

Защото просто си заслужава да ни се напомня отново и отново колко сив (буквално) може да бъде светът, ако в стремежа си да се предпазим от болка, се лишим от красивите емоции. Защото понякога в личния си живот имаме склонността да правим точно това - отказваме  си различни преживявания, защото вече сме го правили с някой друг и са ни наранили. Губим смелостта да обичаме и забравяме, че липсата на любов, щастие и позитивизъм ни превръща в безчувствени роботи, затворени зад привидно "щастливо-избрания-от-нас"  параван.


Това поведение се нарича отрицание. Отрицанието да признаеш, че дълбоко в себе си имаш нужда да бъдеш обичан по възможно най-искрено емоционалния начин.

Радвам се, че благодарение на една статия и голяма доза любопитство си припомних, че не трябва да съжалявам за нито една емоция, която си бушува в мен. И колко съм щастлива, че съм емоционална, чувстваща и обичаща! Независимо, че понякога емоциите правят и рани. Просто защото мечтата ми е да намеря любов и всичко красиво, което идва с тази идея за семейна идилия :-)

 Препоръчвам! :-)

Time to Heal

Когато медицината емпирично потвърди, че през изминалата година си злоупотребил със себе си, а емоциите са напълно изхабени, се чувстваш пречистен. Ударил някакво дъно, но пречистен, защото сред цялата тази разруха, трябва да бръкнеш дълбоко в себе си и да извадиш силите, за да започнеш отначало.

- Вземаш живота си в куфари и чували и го подреждаш наново в едно прилично и уютно ново място.
- Изтриваш вредните навици от ежедневието си - ненужен алкохол, тютюн и безсъние.
- Заменяш вредните навици с хубава храна, хубава книга, хубав филм, хубава музика.
- Съставяш си меню от вкусна и здравословна храна за деня. От ароматното кафе с мляко и мюсли с малко чиа за закуска до удовлетворението да си сготвиш най-вкусната пъстърва на фурна за вечеря.
- Полагаш грижи за най-прекрасните стайни цветя, които правят домът ти уютен.
- Връщаш се няколко години, в уж по-наивния си период, и си припомняш колко важно беше условието да дадеш емоциите си на човек, който те вдъхновява, подкрепя, дава ти сигурност и спокойствие и най-важното - който иска ти да си партньорът в живота и знае как да ти го показва. И който вярва в семейството и уважава ценностите на жената до себе си. (Не на приятелите, не на съседите, не на колегите - Нейните).
- Реабилитираш всички горни критерии, без преработка и мрънкане.
- Намираш си интересно, вдъхновяващо и предизвикателно не/работно занимание, за да се учиш и да развиваш себе си.
- А ако един от най-силните ти източници на вдъхновение е пътуването, но предпочиташ по-топлото време... Е, уви, Париж ще почака до пролетта :-)

Лечението, в буквален и преносен смисъл, ще бъде бавно. По-трудно е и когато си емоционално сам. Но така или иначе, единствено личната воля може да ни изгради силни (или  да ни потопи по-надолу).

Волята пали светлинката на вярата. Волята лекува.

Снимка: sxc.hu

Дворцови приказки

През последните година-две попаднах на няколко ленти, които дълбоко ме впечатлиха с прекрасното пресъздаване на вътрешния свят на главните женски образи от 3 прекрасни актриси. Като цяло, най-вероятно трудно се влиза в кожата на силно емоционални жени, които водят и емоционално бурен и изпълнен с трудности живот. Трябва да подчертая, че и чисто исторически съдбата на тези (две) дами ми е интересна и винаги съм любопитна да науча нещо допълнително за тях.

Най-новото попълнение в списъка е филмът "Принцесата на Монако", който се върти в кината. Безспорно е вълнуваща историята на холивудската актриса Грейс Кели, която оставя живота си на свободна американка, за да заживее този на принцеса в една консервативна и политически зависима от Франция монархия. Никол Кидман определено е много подходящ избор за ролята, защото по много трогателен и категоричен начин пресъздава душевните терзания на една силна жена, която осъзнава, че животът на една принцеса в никакъв случай не е приказен. Тя обаче упорито приема предизвикателството да се справи блестящо и с най-трудната роля в живота си в името на любовта.

Съвсем не толкова романтична е съдбата на френската кралица Мария-Антоанета. На Кирстен Дънст се пада предизвикателството да покаже противоречивата личност на кралската особа от австрийски произход, която става известна с разточителството и ексцентричността си в приказния Версай, докато французите тънат в бедност. В крайна сметка, става жертва на гнева на народа и животът й завършва на гилотината в центъра на Париж. Смята се, че въпреки твърде крайните си светски изяви, тя е била много интелигентна и духовно богата жена, която по свое усмотрение изгражда част от красотата на двореца, който впечатлява туристите и до днес. Явно обаче скуката надделява и животът на една принцеса може да претърпи всякакви обрати.

От кралския двор на Франция отиваме в царска Русия. Третата героиня не е реална историческа личност, а е литературна героиня. "Анна Каренина", смея да твърдя, е най-популярният роман на руския класик Лев Толстой. Тя е и примерЪТ за богатата палитра на женската душа - силна любов и силна ревност, които се сблъскват и преплитат с възпитаното чувство за дълг към семейството и социалното обкръжение. Анна не е принцеса, но е част от висшето руско общество, което също робува на стриктно изградени задушаващи порядки. В името на малко щастие с граф Вронски тя жертва живота си в преносен и буквален смисъл. У зрителят (и читателят за мен обаче си остава усещанието, че през повечето време тя е нещастна, заради терзанията и лутанията, на които се самоподлага. Доказателство, че колкото и тръпка да има в изпепеляващата по този начин любов, тя не винаги има щастливия край, който ни внушават приказките. Този филм впечатлява и с един много оригинално режисьорско решение - Москва и Санкт-Петербург са представени като театрален декор, а не са просто реалистични макети, които пресъздават атмосферата на градовете, в които се развива действието. Това, съчетано с руския балет, създава една топла приказна атмосфера, която ни вкарва още по-дълбоко в епохата и страданията на героите.

Всъщност, нито една от тези приказни истории не завършва точно с "и три дни яли, пили и се веселили", но, за съжаление, реалният живот не е като в приказките. Това обаче не пречи да вярваме в тях, да се стремим към красивото и да се борим за щастието си. Независимо какво ще се случи преди финалните надписи.

1 юни

1 юни е празникът на най-малките, най-цветните, най-невинните от нас. Следователно - и за мен е празник, защото съм от хората, които се зареждат от детски усмивки... филмчета и книги.

В момента допрочитам една такава детска история, препоръчана от колежка. "Момчешки живот" от Робърт Маккамън наистина грабва, а авторът майсторски описва всеки дребен детайл, който може да се роди във въображението на едно момче през 60-те години на ХХ век в Америка. Въпреки препратките към специфичните за културата герои и обичаи, оказва се, че детството си е едно - с много приятели, бели и приключения.  

Разбира се, втори като Пипи, Том Сойер и героите на Братя Мормареви няма. А трябва да призная, че и сега намирам време да си припомня други три мои много любими истории - има ги и на книги, но по-познати са филмовите варианти - "Войната на таралежите", "Васко да Гама от село Рупча" и "Изпити по никое време". Както шовинистично се казва - наши си! Към списъка може да се прибави и "С деца на море".

Радвам се, че съм от поколението, родено малко преди масовото навлизане на интернет и високите технологии в живота ни. Да, факт е, че сега е по-удобно, по-модерно и достъпът и размяната на информация са безумно лесни. Радвам се, че моите деца ще живеят в един пълен с удобства и възможности свят. Но се радвам още, че в началото на 90-те не играехме в мрежа пред компютрите и не комуникирахме по Фейсбук, Вайбър и Скайп, а се гонехме навън до късно, викахме си под прозорците, карахме колелета, че и ролери, тичахме след топки и подкачахме по фигурки на паважа. Имах карта за библиотеката и беше удоволствие да тичам до там и обратно, за да си вземам книжки за четене. На игра дори моите книги у дома имаха по едно залепено листче на последната страница, за да записвам датата за връщане, когато ги давах на верните читатели - кукли и плюшени играчки.

Вдъхновяващо е, че по природа и днес децата са си същите. Врява и крясъци се вдигаха от всяко детско мероприятие, покрай което минах на 1 юни. С балони, шарени дрешки и пеперудки. Едно 1-годишно момиченце в лилава поличка и с 2 зъбчета пък много настоятелно държеше да ми покаже "татка"-та си, като упорито си слагаше и махаше новата шапка с панделка на главата. Хубава беше шапката, но беззъбата усмивка на малката госпожица беше още по-умиляваща.

Ето това струи за мен от всички тези истории - вдъхновение. Което поне за миг може да успокои душата ми от важните дела, които тежат, когато попораснем.

Важното е, някъде дълбоко в нас, да не забравяме, че и ние сме били деца :-)

Снимка: sxc.hu

Вярвам!

Дребните жестове могат да направят деня ми по-слънчев и да ме измъкнат от сивотата. Защото се случват непланирани, неочаквани, неразграфени. И означават много, точно когато хорският егоцентризъм под общ знаменател ме остави обезкуражена и сама на един ъгъл.

Дава топлинка в душата знанието, че някъде на някого му пука, просто ей така, достатъчно, за да уважи дребните женски желания. За да се съобрази, да предложи и да иска. И сега знам, че не напразно вярвам, че светът може да е искан само за двама. Не за навалица! 

И съм щастлива, че осъзнах колко хубаво е да се научиш да си сам. Че мога и без комунална любов, и без комунални приятелства. Защото комуните са вглъбени в себе си и своето забавление. Защото там няма да намеря личното щастие, тъй като по-важно винаги ще е нечие чуждо, общо и преходно. Защото няма нужда там да оставям сърцето си, да се вглъбявам в общото "трябва" и да чакам нечия съобразителност да надскочи комуналния нарцисизъм. Защото моята си вяра е по-силна и няма да я дам.

Полезно е, че дребните жестове връщат към живот и подпалват вярата, че някъде там има светлинка. Светлинката на личните ценности и желания. Защото сега вярвам, че някой някъде, макар и да не знам къде :D, би споделил точно тях и би искал само тях. И би ме отвел (мен и само мен!) към по-красиви и нови места.

Защото дребните жестове правят деня ми по-слънчев! И както историята казва - дела трябват, не думи!

Снимка: sxc.hu

Една мечта наивно дива

Помните ли в какво вярвахте на 18? Аз наивно вярвах в доброто. Радвам се, че след 10 години отново вярвам в това. Една идея по-назад, но все така наивно напред. А назад във времето ме върнаха разговори със съученици от гимназията. Ще се събираме отново този май - "след 10 години"... Преди 10 години душата ми беше това - една мечта наивно дива...;)

Моят сън

Сънувах сън - какъв чудесен сън!
Сънувах сън по-красив от нежна песен.
Сънувах щастие, сънувах аз усмивки вън.
Сънувах вас! Сънувах всички вас таз есен!

И в този сън нямаше кръв и убийства,
и в този сън нямаше мрак и тъга.
В този сън нямаше подлост, безчинства,
в този сън нямаше глад, нямаше нищета.
 
В този сън имаше радост и песни,
имаше щастие, имаше само слънца.
В този сън всички бяхме мили, любезни - чудесни.
В този сън царуваше любовта.
 
В очите на всички ни имаше спокойствие, младост,
надежда и вяра в живота аз виждах във всяко сърце.
Утрото ни срещаше с покой, емоция, ведрост,
а залезът ни изпращаше със смях на дете.
 
И сега, аз гледам през прозореца навън
как идва есента - тъй пъстра, огнена, красива.
И чудя се - дали пък този сън
бе просто сън или мечта наивно дива...

2004 г.

Ако на някой му хареса, разни такива слова по онова време се публикуваха в ХуЛите - моят профил е тук >>> 

пс. Контактите там не са истински, а анонимни. Явно от малка съм имала недоверие към интернет. Не мога и да ги променя точно сега, паролата се е изпарила от глава ми за тези години...

пс2. Малко е тромавко, но сърце не ми дава да редактирам 18-годишното си аз ;) Това са били думите тогава, нека бъдат и сега.