1 юни

1 юни е празникът на най-малките, най-цветните, най-невинните от нас. Следователно - и за мен е празник, защото съм от хората, които се зареждат от детски усмивки... филмчета и книги.

В момента допрочитам една такава детска история, препоръчана от колежка. "Момчешки живот" от Робърт Маккамън наистина грабва, а авторът майсторски описва всеки дребен детайл, който може да се роди във въображението на едно момче през 60-те години на ХХ век в Америка. Въпреки препратките към специфичните за културата герои и обичаи, оказва се, че детството си е едно - с много приятели, бели и приключения.  

Разбира се, втори като Пипи, Том Сойер и героите на Братя Мормареви няма. А трябва да призная, че и сега намирам време да си припомня други три мои много любими истории - има ги и на книги, но по-познати са филмовите варианти - "Войната на таралежите", "Васко да Гама от село Рупча" и "Изпити по никое време". Както шовинистично се казва - наши си! Към списъка може да се прибави и "С деца на море".

Радвам се, че съм от поколението, родено малко преди масовото навлизане на интернет и високите технологии в живота ни. Да, факт е, че сега е по-удобно, по-модерно и достъпът и размяната на информация са безумно лесни. Радвам се, че моите деца ще живеят в един пълен с удобства и възможности свят. Но се радвам още, че в началото на 90-те не играехме в мрежа пред компютрите и не комуникирахме по Фейсбук, Вайбър и Скайп, а се гонехме навън до късно, викахме си под прозорците, карахме колелета, че и ролери, тичахме след топки и подкачахме по фигурки на паважа. Имах карта за библиотеката и беше удоволствие да тичам до там и обратно, за да си вземам книжки за четене. На игра дори моите книги у дома имаха по едно залепено листче на последната страница, за да записвам датата за връщане, когато ги давах на верните читатели - кукли и плюшени играчки.

Вдъхновяващо е, че по природа и днес децата са си същите. Врява и крясъци се вдигаха от всяко детско мероприятие, покрай което минах на 1 юни. С балони, шарени дрешки и пеперудки. Едно 1-годишно момиченце в лилава поличка и с 2 зъбчета пък много настоятелно държеше да ми покаже "татка"-та си, като упорито си слагаше и махаше новата шапка с панделка на главата. Хубава беше шапката, но беззъбата усмивка на малката госпожица беше още по-умиляваща.

Ето това струи за мен от всички тези истории - вдъхновение. Което поне за миг може да успокои душата ми от важните дела, които тежат, когато попораснем.

Важното е, някъде дълбоко в нас, да не забравяме, че и ние сме били деца :-)

Снимка: sxc.hu