Вярвам!

Дребните жестове могат да направят деня ми по-слънчев и да ме измъкнат от сивотата. Защото се случват непланирани, неочаквани, неразграфени. И означават много, точно когато хорският егоцентризъм под общ знаменател ме остави обезкуражена и сама на един ъгъл.

Дава топлинка в душата знанието, че някъде на някого му пука, просто ей така, достатъчно, за да уважи дребните женски желания. За да се съобрази, да предложи и да иска. И сега знам, че не напразно вярвам, че светът може да е искан само за двама. Не за навалица! 

И съм щастлива, че осъзнах колко хубаво е да се научиш да си сам. Че мога и без комунална любов, и без комунални приятелства. Защото комуните са вглъбени в себе си и своето забавление. Защото там няма да намеря личното щастие, тъй като по-важно винаги ще е нечие чуждо, общо и преходно. Защото няма нужда там да оставям сърцето си, да се вглъбявам в общото "трябва" и да чакам нечия съобразителност да надскочи комуналния нарцисизъм. Защото моята си вяра е по-силна и няма да я дам.

Полезно е, че дребните жестове връщат към живот и подпалват вярата, че някъде там има светлинка. Светлинката на личните ценности и желания. Защото сега вярвам, че някой някъде, макар и да не знам къде :D, би споделил точно тях и би искал само тях. И би ме отвел (мен и само мен!) към по-красиви и нови места.

Защото дребните жестове правят деня ми по-слънчев! И както историята казва - дела трябват, не думи!

Снимка: sxc.hu