Роден в Германия, но прекарал голямата част от живота си извън родината, той е автор на едни от най-въздействащите антивоенни романи, а картините на войната, които описва, са толкова детайлни, че оживяват във въображението, за да останат там дълго време.
Прочетох "Време да се живее, време да се мре" (Zeit zu leben und Zeit zu sterben) за една нощ. Историята е толкова завладяваща, че не исках да изляза от нея. Книга за любовта, за войната, за младостта и надеждите, за съдбата на един народ, обречен на разруха от едни загубили ума си ръководители.
Ремарк прави много ясно разграничение между добрите и лошите във войната (във всичките си книги). Описва чувствата и съдбата на обикновените войници - онези, които са изнасяли първите линии на ужаса, били са се за идеали, които не са споделяли и са губили всичко, което имат. А там някъде по горните рангове на властта, страхливи, но жестоки партийци са давали нареждания, без никога да са изживявали несгодите и ужаса на фронта.
Много ясно описва и как тези партийци съвсем умишлено са изпратили на смърт хиляди свои сънародници, макар че са знаели, че категорично губят войната. Става ясно още, че заблуждаващата пропаганда в действителност е била изключително прозрачна за онези, които е трябвало да заблуди.
Емоционално и сюжетно книгата се дели на три части - започва с войната на руския фронт, където се запознаваме с главния герой - Гребер, след това проследяваме прибирането му у дома за отпуската, осъзнаването на действителността на войната в родния град и любовта с Елизабет и завършва със завръщането му на фронта. През този сравнително кратък период героят преминава през всички гами на чувствата - любов и страдание за родина, родители и жена, надежда, отчаяние и вяра.
Ето два кратки и съвсем случайно избрани цитата, който подсказват за начина на рисуване на картините в тази история.
- Застанал на височината, Гребер обхвана с поглед местността,
разстлана пред него. Тя беше гола, печална и измамлива: светлината
лъжеше — уголемяваше и отдалечаваше, сякаш нищо не му бе познато.
Всичко беше чуждо и изпълнено със студената самота на неизвестното.
Нямаше нищо, което да послужи за опора, нищо, което да излъчва
топлота. Всичко беше безкрайно, както самата страна. Без граници и
чуждо. Чуждо отвън и отвътре. Гребер потрепера. Пред тази враждебна
пустиня, от която и той бе съставна част, както скованите от студа
камъни и овъглените колиби, той се почувствува чужд на самия себе си.
- Гребер продължи пътя си. Не знаеше какво да прави. Градът бе
мрачен като гроб. Нямаше къде повече да търси и се убеждаваше все
по-силно, че е необходимо търпение. Изпитваше ужас пред дългата
нощ. Да се върне в казармата не му се искаше. Не му се ходеше и при
малкото познати, които имаше в града. Не можеше да търпи тяхното
смутено състрадание, а знаеше, че са доволни, когато си тръгне.
Взираше се в разядените покриви на къщите. Какво впрочем бе
очаквал? Някой остров зад фронта? Родина? Сигурност? Подслон?
Утеха? Може би. Но островите на надеждата бяха отдавна безшумно
потънали в монотонната безсмислена смърт; фронтовете се бяха слели в
едно и войната беше навсякъде. Навсякъде, дори в мозъците и сърцата.
Освен тази негова книга, много бях впечатлена и от "Триумфалната арка" и "Живот назаем" ("Небето няма любимци"), които също без колебание препоръчвам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар