Пътешествията на 2016-а! (втора част)

В градините на замъка Шьонбрун

След като в първата част на този спомен за 2016-а се върнах към книгите и пътешествията, които ме грабнаха (особено през първата й половина), сега е ред за още една малка порция от тях.

Септември е един от двата ми любими месеца. Другият е май

Не съм особено голям фен на големите горещини, обичам морето, но не и жегите по плажовете. Затова обожавам онази част от годината, в която е не прекалено топло, не прекалено студено и природата е особено красива - през май е накичена с цветовете на пролетта, а през септември се усеща първият полъх на кокетната есен. Една такава кокетна Виена видях в средата на септември, макар че беше по-скоро прекалено топло на моменти.

Красотата на замъците Шьонбрюн и Белведере, възхитителната история на принцеса Сиси, историята на Хабсбургите, къщата на Моцарт, кафето, сладкишите, срещите на градския плаж на брега на Дунав. Усещане за град, в който бих искала да се върна.




За съжаление, и най-красивите моменти те сблъскват с реалността на моменти. В тях имаше и малко тъга, безпокойство, осъзнаване, че си далеч от дома, когато трябва да си там. Обезсърчително е да се чувстваш безпомощен да дадеш здраве на хората, които обичаш. Но, уви, тези усещания също са част от живота. Имам чувството, че трудностите ни се случват с възпитателна цел - за да не може щастието да ни разглези прекалено.

Както вече споменах в първата част на Пътешествията, отиващата си 2016-а започна с 16 желания >>> В списъка има и една точка 16, която гласи "Да намеря вдъхновение за нова мечта, която да запълни този ред". Не можах да се спра на конкретна мечта или вдъхновение, но от няколко дни в мислите ми се върти едно по-абстрактно "желание" - за едно от нещата, които искам да подобря в себе си -

ще го формулирам като възпитание на търпението.

Истината е, че съм нетърпелива и хвърлям много мисли в ситуациите, които не ме правят особено доволна. Искам всичко да ми се случи тук и сега, а истината е, че щастието не идва с шепи, а песъчинка по песъчинка. Но започнах да усещам как, макар и бавно, съм започнала да се уча да пускам по-лесно хората и моментите, които не ме правят щастлива. Защото започнах да осъзнавам, че няма как да поправя или променя ситуациите, които не ме карат да се чувствам добре. Защото, истината е, че не поправянето им ще ме направи щастлива. А по-вярното, по-истинското, по-новото. Най-верният път към щастието е самият път и просто не трябва да спираш да вървиш. Защото някъде там има толкова много вдъхновяващи хора, които още не си срещнал, чувства, които още не си изпитал, красоти, които още не си видял.

Очакването, че някой би се съобразил с теб, желанията и чувствата ти, е грешно. Всъщност не е, но не всеки е този "някой". За да бъдеш обичан, трябва първо ти да обичаш себе си. Достатъчно, не прекалено. Защото само ти може да позволиш някой да те нарани, защото само ти избираш колко можеш и трябва да търпиш, кое да приемеш или не, коя цена да платиш или не. А за да можеш да вземаш тези решения, някои от тях трудни, когато има чувства, трябва да възпиташ търпението си. За да премисляш спокойно, да приемаш промените спокойно и да ги правиш спокойно, с мисълта и вярата, че там някъде има нещо по-добро, макар и точно сега да не знаеш какво е.

И така завършва тази година - с пожелание за повече здраве, смелост и търпение.

На гости на "Целувката" на Густав Климт

Утре идват нови 17 точки, които ще очаквам с нетърпение!