Сняг. Планина. Тишина

Към х. Тръстеная, януари 2011

 Не съм активен планинар и не практикувам зимни спортове. Но обичам планината - пешеходно. Твърдя, че любовта ми е в кръвта, защото едно от любимите ми занимания като малка беше да разглеждам плика, пълен с черно-бели фотографии от походите на баща ми, който през свободното си време е бил планински водач. Колекцията е доста завидна - и без помощта на смартфони и Фейсбук.

По походите ме запали съквартирантката ми,

която преди няколко години ме заведе на традиционното изкачване на връх Яворец (1393 м.) над Лакатник. В края на януари. Колкото и липсата на опит и зимните условия да ме затрудниха, целта беше покорена. Разбира се, нямаше да стане без помощта и напътствията на опитните планинари в групата.

И този единствен път беше достатъчен, за да се влюбя - в тази спираща дъха красота на природата, недокосната от бързащи хора и стреса на ежедневието. Да се влюбя и в неподправеността на планинарите - ненатоварващи, винаги готови да помогнат и безкрайно мили.

Странно е как сред природата ставаме човеци, а в цивилизацията залитаме към животинското

По стечение на обстоятелствата, се отдалечих от тази тепърва започваща страст, но трябва да призная, че е от нещата, които трябва да започнат отново. Защото в сърцето си усещам, че имам нужда от тази красота (и физическа калявка).

14 пожелания за 2014-а.... Нека вярваме в еднорози, мили хора ;)

1. Здраве
2. Късмет
3. Щастие
4. Любов
5. Пари
6. Танци
7. Вдъхновение
8. Слънце
9. Прегръдки
10. Кафе
11. Шоколад
12. Пеперуди
13. Удивителни!
14. Красота

Да ни е честита 2014-а ;)

Извън тези пожелания, искам да започна 2014-а с вяра. В доброто. В любовта. В приказките. В онова пламъче, което ни прави Човеци - с главното Ч. За мен 2013-а мина с много поуки за хората и техните желания, но излизам от нея точно с вяра. И една осъзната грешка - че не трябва да се живее спрямо мнението на другите и особеностите, които имат в себе си.

След като загубих нещо ценно, което много силно вярвах, че виждам като единствено и истинско, реших, че трябва да стана по-цинична, за да оцелея. Два дни ми бяха нужни, за да осъзная едно - не искам. Защото, съвсем по детски, искам да продължа да си вярвам в моите си наивности - в доброто, в хората, в уроците, в любовта от филмите. Да вярвам, че пречките се преодоляват и проблемите се решават, но, уви - само и единствено от тези, които искат това в името на истинското, което виждат. Да вярвам в хората, които се борят за желанията на сърцата си! Защото единственото и истинското няма да ме свали тук долу, където съм сега, а със силата си ще ме качи там горе, където е щастието. Останалото... стоенето встрани с благородството, че така се дава свобода причинените рани да се излекуват от само себе си (и в каквато и да е друга ситуация, всъщност :-) ), е едно прекрасно оправдание на недостатъчна заинтересованост да се бориш за по-доброто с дадения човек... и недостатъчна вяра в прекрасностите, които животът може да ни даде утре, че и още днес. ;-)

А, да - пожелавам ви още да вярвате в еднорози - и, ако имате възможността, поне в съня си да видите един. Той е символ на непорочността, добротата, силата на духа и тялото и непреходността. Унищожава греховното и олицетворява чистотата. И носи щастие...

Така че - вярвайте в щастието си през 2014-а, не само на 1 януари, а всяка минута, всеки ден, всеки месец и всяка година след това ;) Нека бъде!

Снимка: guylainounette.centerblog.net

 

Нещо хубаво за спомен

Дори и когато отношенията загубят своята свежест, хубаво е да запазим добрите и вдъхновяващи моменти. Не е равносметка на една отиваща си година, но, за нещастие, е равносметка за отиващи си почти две. Защото красивите моменти трябва да останат в сърцето.


Два музикални фестивала, една синя палатка, вегетарианска лазаня, кафемашина, пъзел игра с кораб плюс бонус ниво, защото ги обичам, един голям Мечо, Драки, куестове и анимации, тъп френски филм, пица "Аладин", Южният парк, кецки, рози, Il Pulcino Pio, София филм фест, руски филм с вдъхновение... сланинка, Скайп мечета, 1Q84, шоколад с ягоди, пелети, Спондж Боб, красив Нови Сад, автобус със смяна за Копривщица, в детска количка за рожден ден, плетени ръкавички без пръсти, Upside Down... И още много... защото дребните красоти остават ;)

  

И порасналите деца имат нужда от чудеса...и вяра!

Коледа е най-приказният ден в годината! Защото всички имаме нужда от точно такъв ден, в който да забравим ежедневните проблеми, да отворим сърцата си за малко топлина и любов, да се усмихнем и да прекараме време с хората, които обичаме. 

По празниците всички имаме нужда от доброта и самите ние ставаме по-добри, по-меки, по-спокойни, по-човечни. Имаме нужда да простим, да погледнем напред или нагоре към звездите и да повярваме, че нещо още по-добро ни чака някъде там.

Искам да ви честитя Рождеството с една приказка, която много обичам и която препрочитам всяка година на този ден. Приказка, която доказва, че и порасналите деца имат нужда от чудеса... и вяра! 

***

21 септември 1897 г. Уводната статия в New York Sun. Автор е редакторът на вестника Франсис Чърч.

Ние изпитваме голямо удоволствие да отговорим веднага на писмото отдолу, изразявайки в същото време нашето голямо удовлетворение, че неговата вярна авторка е сред приятелите на „Сън“:

„Скъпи редакторе! Аз съм на 8 години.
Някои от моите малки приятели казват, че няма Дядо Коледа.
Татко казва: „Ако видиш нещо в „Сън“, значи е истина.“
Моля ви, кажете ми истината: има ли Дядо Коледа?
       Вирджиния О'Ханалън
115 Запад 95-а улица“

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на скептична епоха. Те вярват единствено на това, което виждат. Мислят, че нищо, което малките им умове не разбират, не съществува. Всички умове, Вирджиния, независимо дали принадлежат на възрастни или на деца, са малки. Във великата наша вселена човекът е просто насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безграничния свят около него и съзнанието, способно да разбере цялата истина и цялото знание.

Да, Вирджиния, има дядо Коледа. Той съществува толкова очевидно, колкото любовта, щедростта и предаността, а ти знаеш, че тези неща изобилстват и дават на живота ти най-голямата красота и радост. Уви, колко ужасен би бил светът, ако нямаше Дядо Коледа. Би бил толкова ужасен, колкото ако нямаше Вирджинии. Нямаше да има детска вяра, поезия, романтика, които да правят това съществуване поносимо. Нямаше да има имаме друга радост освен тази, изпитвана чрез зрението и хладния разум. Вечната светлина, с която детството изпълва света, би била унищожена.

Да не вярваш в Дядо Коледа! Това е като да не вярваш във феи. Може да накараш баща си да наеме мъже, които да наблюдават всеки комин на Бъдни вечер, за да хванат Дядо Коледа, но дори и да не го видят да слиза, какво биха доказали? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че той не съществува. Най-истинските неща в света са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Виждала ли си феи да танцуват по поляната? Разбира се, че не си, но това не е доказателство, че те не са там. Никой не може да осъзнае или да си представи всички чудеса, които не са видени и които са невидими в този свят.

Можеш да счупиш детска дрънкалка и да видиш какво създава звука вътре, но има було, което покрива невидимия свят и което дори най-силните мъже, нито дори обединената сила на най-силните мъже, които някога са живели, могат да повдигнат. Само вярата, фантазията, поезията, любовта, романтиката могат да дръпнат настрани завесата и да ни покажат божествената красота и величие, които са там. Всичко ли е истинско? О, Вирджиния, в целия свят няма нищо по-реално.

Да, има Дядо Коледа! Слава Богу, той е жив и живее завинаги. След 1000 години, Вирджиния, не, след 10 пъти по 10 000 години той ще продължава да носи радост на детското сърце.

Коледно настроение

Въпреки че не обичам зимата, първият сняг винаги ми носи топлина в душата. Украсата за Коледа, подаръците и уютът на кафенетата правят атмосферата вдъхновяваща.

Трябва да призная, че коледното настроение в големите търговски центрове е наистина завладяващо.

The Mall

Пред Министерски съвет - също. Една хубава вечерна гледка, която ме изпраща на тръгване от офиса. ;-)

Но едно от най-топлите настроения ми се създава вкъщи. Когато цъфне коледничето ми. Това, че цъфти само веднъж годишно около този празник наистина го прави една идея - по-обичано. Растението е по-специално и защото е донесено като хубав спомен от Пловдив - да компенсира един друг не толкова хубав спомен ;)

;-) Когато прочета нещо, което звучи в главата ми точно със същите думи, нещо в мен потрепва. Много силно потрепна, когато попаднах на този статус във Фейсбук, споделен от мой приятел (нередактирано):

"Декември е уют. Кори от портокали. Пукащи дърва. Запалени свещи. Червено вино. Понякога рози. Тихо пиано. Вълнен шал и дебели чорапи. Първи сняг. Декември е грижа. Внимание и мисъл към най-любимите ти хора. Подаръци. Изненади. Срещи. Топло мляко с канела. Писма картички. Очакване. Декември е искри и фойерверки. Блясък по улиците, в очите. Светлини. Декември е (равно на) сметки. Разплащаме се с 365 дни случвания и пропускания. Всичко онова, което сме можели да бъдем, а не сме. Всяка неказана дума и закъснял жест. Онзи телефонен разговор, който пропуснахме. Пътуването, което не направихме. Работата, която не приехме. Думите, които не казахме. Декември е обещания. Наравно стари и нови. Да бъдем по-добри. По-щедри. По-благодарни. Да мечтаем повече. Декември е поглед навътре. Носталгия по детството. По това какви бяхме, какво търсихме, в какво вярвахме. По приказки с щастливи начала, не краища. По онова утре, което все търсим и все не стигаме. Декември е всичко в едно. Най-студеният и най-топлият месец. Най-пълният с хора и най-самотният. Едновременно край и ново начало. Прошка. Декември идва и си отива като сън. Всяка година се питаш кога пак стана Декември. Никога няма да разбереш...."

Възразявам!

Преоткривам "Али Макбил". Гледала съм сериала преди години, когато беше популярен и честно казано - не обичах особено лудостите на младата адвокатка. Сега обаче я гледам с други очи. И се радвам на посланията на тази продукция.

Посланието, че можеш да вярваш в лудостите си, когато те са безграничен идеал. Един от най-силните моменти за мен е, когато тя скочи с "Възразявам!" в съда срещу твърдението на своя клиентка, че истинската, ценната и вечна любов е мит.

Харесва ми и от гледна точка на случаите - винаги немислими, странни, но силата на правото показва как можеш да погледнеш на всяка ситуация от друг ъгъл.

Харесва ми и идеята, че можеш да си позволиш тактиката да се разсейваш с вътрешния си свят - било то с песен, било с мечти.

А така сега ми звъни телефонът:

Много я обичам тази Пипи!

На днешната дата през 1907 г. в шведския град Вимербю се ражда писателката Астрид Линдгрен. През 1945 г. на бял свят се появява книжката с една от най-обичаните приказни героини в цял свят - Пипи. 9-годишна. Червенокоса. С лунички. С плитки. А цялото й име си е направо предизвикателство за паметта - Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче.

Да си призная, чела съм приключенията във Вила Вилекула няколко пъти. И всеки път се радвам така, все едно е за първи. Обичам я тази Пипи и как на днешния ден да се сдържа да не припомня някои от умните неща, които ни казва ;)

"Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят".

"Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа".

"Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите".

"- Но, Пипи, каза Томи, - можеш ли да свириш на пиано?
- Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала - отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения".

"То наистина не си заслужава - каза Пипи. - Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общ доход.
- Пък и не умеят да си играят - отбеляза Аника. - Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
- Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. - Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат".

 Eх, ако можеше наистина да има такива хапчета, всеки път си мисля аз. Утехата е, че всички имаме въображение, което да държи децата в нас будни. Стига само да поискаме! Защото там, във въображението, се е случило всичко хубаво на тази земя, е казала Астрид. И е била права! ;-)