Нещо хубаво за спомен

Дори и когато отношенията загубят своята свежест, хубаво е да запазим добрите и вдъхновяващи моменти. Не е равносметка на една отиваща си година, но, за нещастие, е равносметка за отиващи си почти две. Защото красивите моменти трябва да останат в сърцето.


Два музикални фестивала, една синя палатка, вегетарианска лазаня, кафемашина, пъзел игра с кораб плюс бонус ниво, защото ги обичам, един голям Мечо, Драки, куестове и анимации, тъп френски филм, пица "Аладин", Южният парк, кецки, рози, Il Pulcino Pio, София филм фест, руски филм с вдъхновение... сланинка, Скайп мечета, 1Q84, шоколад с ягоди, пелети, Спондж Боб, красив Нови Сад, автобус със смяна за Копривщица, в детска количка за рожден ден, плетени ръкавички без пръсти, Upside Down... И още много... защото дребните красоти остават ;)

  

И порасналите деца имат нужда от чудеса...и вяра!

Коледа е най-приказният ден в годината! Защото всички имаме нужда от точно такъв ден, в който да забравим ежедневните проблеми, да отворим сърцата си за малко топлина и любов, да се усмихнем и да прекараме време с хората, които обичаме. 

По празниците всички имаме нужда от доброта и самите ние ставаме по-добри, по-меки, по-спокойни, по-човечни. Имаме нужда да простим, да погледнем напред или нагоре към звездите и да повярваме, че нещо още по-добро ни чака някъде там.

Искам да ви честитя Рождеството с една приказка, която много обичам и която препрочитам всяка година на този ден. Приказка, която доказва, че и порасналите деца имат нужда от чудеса... и вяра! 

***

21 септември 1897 г. Уводната статия в New York Sun. Автор е редакторът на вестника Франсис Чърч.

Ние изпитваме голямо удоволствие да отговорим веднага на писмото отдолу, изразявайки в същото време нашето голямо удовлетворение, че неговата вярна авторка е сред приятелите на „Сън“:

„Скъпи редакторе! Аз съм на 8 години.
Някои от моите малки приятели казват, че няма Дядо Коледа.
Татко казва: „Ако видиш нещо в „Сън“, значи е истина.“
Моля ви, кажете ми истината: има ли Дядо Коледа?
       Вирджиния О'Ханалън
115 Запад 95-а улица“

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на скептична епоха. Те вярват единствено на това, което виждат. Мислят, че нищо, което малките им умове не разбират, не съществува. Всички умове, Вирджиния, независимо дали принадлежат на възрастни или на деца, са малки. Във великата наша вселена човекът е просто насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безграничния свят около него и съзнанието, способно да разбере цялата истина и цялото знание.

Да, Вирджиния, има дядо Коледа. Той съществува толкова очевидно, колкото любовта, щедростта и предаността, а ти знаеш, че тези неща изобилстват и дават на живота ти най-голямата красота и радост. Уви, колко ужасен би бил светът, ако нямаше Дядо Коледа. Би бил толкова ужасен, колкото ако нямаше Вирджинии. Нямаше да има детска вяра, поезия, романтика, които да правят това съществуване поносимо. Нямаше да има имаме друга радост освен тази, изпитвана чрез зрението и хладния разум. Вечната светлина, с която детството изпълва света, би била унищожена.

Да не вярваш в Дядо Коледа! Това е като да не вярваш във феи. Може да накараш баща си да наеме мъже, които да наблюдават всеки комин на Бъдни вечер, за да хванат Дядо Коледа, но дори и да не го видят да слиза, какво биха доказали? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че той не съществува. Най-истинските неща в света са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Виждала ли си феи да танцуват по поляната? Разбира се, че не си, но това не е доказателство, че те не са там. Никой не може да осъзнае или да си представи всички чудеса, които не са видени и които са невидими в този свят.

Можеш да счупиш детска дрънкалка и да видиш какво създава звука вътре, но има було, което покрива невидимия свят и което дори най-силните мъже, нито дори обединената сила на най-силните мъже, които някога са живели, могат да повдигнат. Само вярата, фантазията, поезията, любовта, романтиката могат да дръпнат настрани завесата и да ни покажат божествената красота и величие, които са там. Всичко ли е истинско? О, Вирджиния, в целия свят няма нищо по-реално.

Да, има Дядо Коледа! Слава Богу, той е жив и живее завинаги. След 1000 години, Вирджиния, не, след 10 пъти по 10 000 години той ще продължава да носи радост на детското сърце.

Коледно настроение

Въпреки че не обичам зимата, първият сняг винаги ми носи топлина в душата. Украсата за Коледа, подаръците и уютът на кафенетата правят атмосферата вдъхновяваща.

Трябва да призная, че коледното настроение в големите търговски центрове е наистина завладяващо.

The Mall

Пред Министерски съвет - също. Една хубава вечерна гледка, която ме изпраща на тръгване от офиса. ;-)

Но едно от най-топлите настроения ми се създава вкъщи. Когато цъфне коледничето ми. Това, че цъфти само веднъж годишно около този празник наистина го прави една идея - по-обичано. Растението е по-специално и защото е донесено като хубав спомен от Пловдив - да компенсира един друг не толкова хубав спомен ;)

;-) Когато прочета нещо, което звучи в главата ми точно със същите думи, нещо в мен потрепва. Много силно потрепна, когато попаднах на този статус във Фейсбук, споделен от мой приятел (нередактирано):

"Декември е уют. Кори от портокали. Пукащи дърва. Запалени свещи. Червено вино. Понякога рози. Тихо пиано. Вълнен шал и дебели чорапи. Първи сняг. Декември е грижа. Внимание и мисъл към най-любимите ти хора. Подаръци. Изненади. Срещи. Топло мляко с канела. Писма картички. Очакване. Декември е искри и фойерверки. Блясък по улиците, в очите. Светлини. Декември е (равно на) сметки. Разплащаме се с 365 дни случвания и пропускания. Всичко онова, което сме можели да бъдем, а не сме. Всяка неказана дума и закъснял жест. Онзи телефонен разговор, който пропуснахме. Пътуването, което не направихме. Работата, която не приехме. Думите, които не казахме. Декември е обещания. Наравно стари и нови. Да бъдем по-добри. По-щедри. По-благодарни. Да мечтаем повече. Декември е поглед навътре. Носталгия по детството. По това какви бяхме, какво търсихме, в какво вярвахме. По приказки с щастливи начала, не краища. По онова утре, което все търсим и все не стигаме. Декември е всичко в едно. Най-студеният и най-топлият месец. Най-пълният с хора и най-самотният. Едновременно край и ново начало. Прошка. Декември идва и си отива като сън. Всяка година се питаш кога пак стана Декември. Никога няма да разбереш...."

Възразявам!

Преоткривам "Али Макбил". Гледала съм сериала преди години, когато беше популярен и честно казано - не обичах особено лудостите на младата адвокатка. Сега обаче я гледам с други очи. И се радвам на посланията на тази продукция.

Посланието, че можеш да вярваш в лудостите си, когато те са безграничен идеал. Един от най-силните моменти за мен е, когато тя скочи с "Възразявам!" в съда срещу твърдението на своя клиентка, че истинската, ценната и вечна любов е мит.

Харесва ми и от гледна точка на случаите - винаги немислими, странни, но силата на правото показва как можеш да погледнеш на всяка ситуация от друг ъгъл.

Харесва ми и идеята, че можеш да си позволиш тактиката да се разсейваш с вътрешния си свят - било то с песен, било с мечти.

А така сега ми звъни телефонът:

Много я обичам тази Пипи!

На днешната дата през 1907 г. в шведския град Вимербю се ражда писателката Астрид Линдгрен. През 1945 г. на бял свят се появява книжката с една от най-обичаните приказни героини в цял свят - Пипи. 9-годишна. Червенокоса. С лунички. С плитки. А цялото й име си е направо предизвикателство за паметта - Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче.

Да си призная, чела съм приключенията във Вила Вилекула няколко пъти. И всеки път се радвам така, все едно е за първи. Обичам я тази Пипи и как на днешния ден да се сдържа да не припомня някои от умните неща, които ни казва ;)

"Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят".

"Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа".

"Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите".

"- Но, Пипи, каза Томи, - можеш ли да свириш на пиано?
- Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала - отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения".

"То наистина не си заслужава - каза Пипи. - Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общ доход.
- Пък и не умеят да си играят - отбеляза Аника. - Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
- Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. - Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат".

 Eх, ако можеше наистина да има такива хапчета, всеки път си мисля аз. Утехата е, че всички имаме въображение, което да държи децата в нас будни. Стига само да поискаме! Защото там, във въображението, се е случило всичко хубаво на тази земя, е казала Астрид. И е била права! ;-)

November Sun

Една от любимите ми песни е November Rain - Guns and Roses. Тъжна, но красива. И е ноември. И някъде в душата ми вали. Не обичам оръжия, но обожавам рози. Черни рози. Ако някой ден си направя татуировка, ще е на роза с обвита около нея змия. Защото змията, казват, е символ на вечност. А розата е красота. Вечната красота на душата е нещо, към което се стремя.

Нещо повече. Стремя се към светлината. Трябва да има повече светлина. Както е казал Гьоте. Mehr Licht. Вярно, че на предсмъртния си одър, но поне е умрял с копнеж по светлина (в душата).

Защото, особено през ноември, някъде между дъжда и слънцето, се ражда дъгата. Красива. Многоцветна. Като живота.

Тази сутрин, прочитайки поредните няколко глави от Елиф Шафак и нейната "Любов" между два работни проекта, попаднах на нужното ми:

Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права черта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг.

И се замислих - какъв е настоящият ми миг? Искам светлина, искам слънце. Вярата в бъдещето е желание, но не винаги желанията се сбъдват. Просто имаме нужда да вярваме в тях. Така, както вярваме в Бог, Буда или Аллах. Нищо, че най-важното, което научих в студентска лекция по Основи на религията е, че Бог е един. Имената му просто са различни. 

Тълкуването на кой-какво-защо ни вкарва в тъмнина. Терзаеща тъмнина. Емоционална тъмнина. И разбрах, че не я искам. Бленувам за слънцето. За светлината. За хубавите и мили малки моменти, които ни се случват в живота.

Днес една непозната в квартала ми вирна нос, защото не успях да я упътя за улица. Но в съзнанието ми остана друго - как най-милата продавачка от един прекрасен магазин за кафе (до Subway, спирката на Орлов мост при бул. "Евлоги Георгиев") ми сподели, че другата седмица затварят и "няма да можем да се виждаме повече". Радвам се, че непозната сподели това с мен. Че е почувствала нуждата да ми сподели, че няма да се виждаме повече. Тъжно ми е, защото кафето им е наистина хубаво. Знам, че до края традиционно ще се отбивам при нея за кафето ми с мляко на път за работа. 

Ако се върна на думите на Шафак, настоящият важен за сърцето миг е някъде по средата между тълкуването и илюзията. Целият живот е такъв. Мога да прекарам половината си живот в тълкуване защо илюзията не е станала реалност. Отговор на този въпрос няма. Просто трябва да загърбим теориите и да погледнем към небето. Там слънцето свети. За нас. Докато свети, надежда ще имаМ една, че топлите цветове надделяват и няма значение, че там някъде има и сенчести петна. Просто трябва да погледна нагоре. Да поискам.

Нека бъде светлина! Останалото са бели кахъри, които ни правят по-силни и по-устремени към онова себе си, което обичаме. А аз обичам сутрин да се усмихвам на слънцето.

Нека бъде!

 

Без думи

Вечеряме.
- Ехо!
Той - помахва замислено с ръка (Ей!)
- Как си?
Вдига палец. (Бива.)
- Как е?
Помахва колебливо с ръце. (Горе-долу)
- Тежък ден, а?
Кима. (Мда)
- Шефът пак е недоволен, а?
Свива рамене (Ми как.)
- И как мина?
Мига. Веднъж. (Бива)
- Тежка седмица, а?
Издиша дима от цигарата (Какво да ти кажа...)
- Разкажи.
Гаси цигарата. (Какво да те занимавам.)
- Харесва ли ти яденето? Набързо го приготвих.
Примлясква. (Да, става.)
- Още вино?
Подава си чашата. (Да, може.)
- Детето днес го изпитали?
Мръщи се. (Разбрах...)
- Купих нова картина. Морски пейзаж
Кима. (Да, видях. Става.)
- Сметката за парното дойде.
Помахва с ръка. (Разгледах я! Мизерници!)
- И какво?
Поглежда ме объркано.
- Ще си мълчим ли?
Кима неуверено. (Да.)
- Защо?
Свива рамене. (Не знам)
- Обичаш ли ме още?
Ококрва се. (Разбира се!)
- Колко ме обичаш?
Разперва длани. (Ей толкова!)
- Покажи ми!
Идва.
Поглеждам го.
Целува ме.
- А?
Прокарва пръсти през косата ми. 
- Кажи, де!
Поглежда ме в очите. (Да, казах.)
- И какво сега?
...