Анимационна приказка: Балонче - спомен

Прекрасно е да знаеш, че в живота на всеки, когото срещнеш, оставяш следа. Крехка, чуплива, може би рееща се в небето, но готова да те следва до последния ти час. А и ти също вървиш с букет от спомени - хора, моменти, събития. Дори и малки, но със сигурност значими за душата ти.

Тази кратка анимация на французойката Елен Леру е "разказ за живота, срещите и спомените". 

Една красива и цветна приказка :D

Есенен гардероб

Снимка: sxc.hu

Предприемането на стъпката преподреждане и почистване на гардероба обикновено става, когато упорито търся нещо, а то още по-упорито се е скрило някъде. Аз уж знам къде е, но някак се оказва, че не е там. Докато се опитвам да достигна до бленувания предмет, пред очите ми попадат безброй забравени такива и усмивката грейва - "Ехе, този шал го бях забравила". И се започва...

В събота сутрин поводът беше зарядно за стар лаптоп и чифт резервни чехли. Чехлите намерих, но зарядното - не. Най-голямата радост обаче беше, че си открих любимите плетени черни ръкавици без пръсти и една нова опаковка от най-любимия ми парфюм - Moi на Mauboussin. Явно съм си я купувала преди време, но по някакви причини съм я прибрала за после.

Това безспорно е един от най-нежните аромати, които съм срещала.

Е, наложи се и да поизхвърля забравена и вече негодна козметика, не се сетих и защо по някое време съм събирала захарчета и късметчета.  Намерих и два стари телефонни апарата, които може би трябва да продам някъде - няма да станат по-ценни от съхранението в чекмеджето.

Един час, няколко купчинки дрехи, подредени според сезона и разположението на рафтовете и два плика за изхвърляне по-късно, дойде и удовлетворението от блажено свършената задача.

Бих казала, че с тази полезна занимавка окончателно преминах на есенно часово време. С якета, жилетки и боти на преден план и споменът за шума на морските вълни - на заден. Съчетано с едно нито лесно, нито приятно, но може би необходимо за спокойствието вътре в мен, лично решение,  

сезоните в душата ми се смениха.

Сега идва този на есенните багри, миришещите на шоколад улици на Брюксел, класната стая в Италианския културен институт, топлещите душата книги - подозирам, че ще се впусна по вълната Елиф Шафак, топлещото ръцете лате в някоя кафетерия и още куп различни и непознати приключения, които, за мое щастие, дори не подозирам, че ще ми се случат.

Есен е... ;) 

Още приказки и мисли - във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

Божествата на хола

Преди малко повече от месец съквартирантките ме изненадаха в чата с въпроса - "Искаш ли да си вземем коте?". Дискусията беше кратка, на шега котката се умножи по 2, защото едно същество не може да си прекарва деня самотно и ден по-късно пътувахме до нас с две от най-прекрасните същества. Осиновихме ги от приюта Animal Rescue, като въпреки желанието ни да са братчета, се оказа, че имат други две - на близо 5 и 3 месеца, които моменталически получиха имената Майкъл и Линкълн (да, съквартирантките ми харесват сериала "Бягство от затвора").

Макар и реално да е минало доста малко време, двете диванета вече са големи (не хапват повече от мен, но омитат чиниите скорострелно), а ние имаме чувството, че винаги са били с нас.

Аз по принцип винаги съм искала куче. Понеже майка ми не е от най-големите любители на животните обаче, в детските си години стигнах само до рибки. След едно трагично масово убийство (никога не слагайте в аквариум нестерилизиран пясък от плажа), приключението по отглеждане на животни приключи безславно... До момента, в който официално дадохме големия хол на новите му господари.

Макар и в началото да имаха (направо - имахме) леки дразги с основен герой малкият недоверчив хапещ и съскащ Майкъл, сега двамата ни домашни любимци са другарчета в белите. Е, има тук-там по някой одран нос, но скандали има и в най-добрите семейства. Засадите, които ни устройват при барикадирането на вратите и подялбата на масата, са колективни и категорични. Почти винаги приключват и с нашето: "Нееееее!"

И започна едно всеобщо възпитание. Ние се опитваме да ги възпитаме да са добри и мили, те пък ни възпитават да се грижим за някого, който ни чака у дома гладен и жаден. В един момент се оказа, че ни идват гости, за да ги видят. При присъствието на нови хора показват най-дивото в себе си, за да ги видим всички, че са с нас. Един единствен път бяха прилични и кротки - когато хазяйката дойде за наема. С което сме горди и ни падна камък от сърцето, че жената няма да се притесни за общото състояние на апартамента си ;)

Впечатляват ме с енергията и оригиналността си. Скорострелно могат да откраднат нещо от масата, да свалят нещо от стената, да изровят някое забравено съкровище от отдавнашен купон - я спукан балон, я коркова тапа от някоя Нова година. Подарихме им играчки, но те са дълбоко покрити от нашето полезрение. Впечатлява ме и саможивостта им - да накараш котка да стои мирно до теб, за да й се радваш, е практически невъзможно. И ценим онези моменти, в които те проявяват благородството си съм нас и идват да ни дарят с внимание.

Както ми каза една колежка, всичко е като в този виц: Какво си мисли кучето - "Човекът ме храни, разхожда, радва ми се - явно е някакво божество". Какво си мисли котката - "Човекът ме храни, радва ми се, грижи се за мен - явно съм някакво божество".

Сега всички обичаме не Реймънд, а нашите две божества.

 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

Избирам си

Когато бях малка, майка ми казваше, че не бива да се притеснявам от това, че с другите хора имаме различни мнения, желания, виждания. Нито от това, че правим избори, които са различни, водят в различни посоки, носят различни последствия. Така щяло да бъде винаги и за да намеря и бъда себе си, трябва да си правя моите.

И колко било прекрасно, че гледаме на живота (си) с различни очи.

Кога обаче тези избори съвпадат? Трябва ли да съвпадат? И защо никога не разбираме напълно тези на другите? И защо понякога (хм, или в повечето случаи) искаме да наложим нашите?

От химията съм научила, че най-лесно се смесват хомогенни смеси. От Екзюпери - че с важния друг трябва да гледаме в една посока. От математиката - че най-добре е да работим с цели числа... а не половинки.От доминото - че всяко действие води до друго. От физиката - че всяко действие води след себе си равно по сила и противоположно по посока противодействие. Така че всеки избор, всяко действие, всяко желание никога не остава самотно, то отключва нещо друго.

И наистина би било скучно, ако всички бяхме еднакви... А Ти кое кафе си избираш?

Брошурката я взех от McCafe. Избрах си малко лате ;-) 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

Моята неделна приказка

Моята приказка започва рано сутрин, със слънчеви лъчи. С топлина и уют, и любов.
Започва с аромат на кафе. И препечени филийки. И може би - сирене.
Със свежест. И усещане за дом.
И цвете, разцъфнало за поздрав. И книга любима в ръка. И парк, и музика, и нежност, и усмивки ;) И спокойствие и доброта.
Мечтая за улички старинни и чужди площади. И за свят за двама, в който да сме "аз" и "ти".
Обаче отварям очи и виждам, че любовта в този наивен вид се оказва трудно постижима. И  мечтите сън са. А реалността - приказка друга.

Снимката е от sxc.hu.

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))  

Онази нощ Луната угасна

Онази нощ Луната угасна. Изчезна. Млъкна. Побягна. Скри се. Измори се.
Светулката дори и не разбра. Фенерът у нея продължи да блещука. А тя беше ангел.
Едно дете, гушнало мече, сънуваше зелени поля с лилави цветя. И не видя, че избяга Луната. 
Офисът от стъкло още си свети. Напук на Луната. Мъждукащ монитор и две уморени очи. Отдавна непоглеждали небето.
Луната угасна и един младеж се смути. С девойка в парка щяха нея да гледат. Отразена в езерото, при онази дървената пейка. И къде да я търсят сега тази Луна, отразяваща се в езеро до дървена пейка?
Луната избяга и морето и небето се сляха в едно. И чайката в нощния полет срещна се с рибата, плуваща към черното небе. Защото не видя къде свършва черното море. 
Цветето спи, то не вижда, че няма Луна на небето. То е влюбено в Слънцето и него единствено гледа кокетно. Спи, цвете красиво! Поспи. Нищо, че я няма Луната.
Угасна Луната и едно сърце до прозореца будува безшумно. Очите я търсиха, дъх спотаен. Една сълза се търкулна, а устните шепнеха бавно... Викаха я, молиха я, искаха я.
Но тя не се върна.
Утре ще я чакам пак. 

Снимката е на sxc.hu.

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-))) 

Ангел или демон?

Рядко се впечатлявам от клипове на песни. Просто защото ме интересува самата музика, а не визуалното й представяне. Този обаче ми въздейства - и то силно.

Приказките, които ни разказват като малки, са категорични - мащехите са лоши, кралиците в тъмни дрехи и вещиците - също, както и змейовете, вълците, драконите и Гаргамел. Пепеляшка, Снежанка, Палечка, смърфовете, бедните юнаци, третите синове или дъщери и феите са добри. Точка. Край. Няма спор.

Демони и ангели обаче в живота си имаме много. В нас се борят много. И не винаги (ни) е ясно кой от тях надделява. Казват, че никой не се ражда лош. Но с възрастта се научава да лъже, да ругае, да удря, да мами, да наранява, да интригантства, да не спира на пешеходни пътеки... Все демони, просто степените им са различни. А какво може да го накара да убива?

Крачката е една. Психологията казва, че събитията отключват вратите в нас. И тогава идва разликата между едно красиво момиче - невинно и добро. И същото красиво момиче - с нож в ръката. Клипът всъщност ми хареса още, защото се оказа дежа вю на един мой сън. Героинята имаше някакви трансове, изпадаше в неконтролируема ярост и убиваше хората, които обича, за да похапне от сърцата им. После избяга, за да спаси от себе си майка си и мъжа, когото обичаше. После се събудих. Навън валеше.

Като оставим настрана крайността в злото и фантазията на режисьорите и сънищата, чудно ми е - как в живота избираме в даден момент кой да ни съветва - ангелът или демонът. Защо сме мрачни, когато можем да просто да обичаме? Пък може би, защото не е толкова просто, мили Братя Грим и г-н Андерсен...

ПС. Що се отнася до песента - оказа се, че тя е саундтрак към руски сериал със същото заглавие. Не съм го гледала, може би и не държа. Просто звученето, визията на вокалистката Нуки, метълът и мислите, към които води посланието, се оказаха достатъчни, за да изкачат парчето в класацията на любимите ми тези дни. 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))