аз съм писмо, което носи един куп туристически картички и брошури, които показват колко красива е България. Подателката ми - мама, специално подбра книжка с гланцирани страници и едни от най-прекрасните природни пейзажи. Важно беше, защото са предназначени за художничка от Япония. Двете с мама се запознали като съквартирантки в едно студентско общежитие в Париж. Там отивам и аз - чух, че улица "Рьойли" 102 в XII-и район е много китна и спокойна, но същевременно и добре свързана с останалата част от необятния град.
Тръгнах ;-) Натовариха ме в един чувал с още други писма и ни качиха на един самолет. Жалко само, че не можем да гледаме през прозореца. Затова поспахме по време на полета. Картичките ми се обърнаха на излитане, но дискомфортът премина бързо. Само след няколко часа кацнахме, бързо ни извадиха и натовариха на друга кола. Брей, в тази страна говорят друг език, странно звучи. Как ли се изписват тези звуци? Сигурно трудно.
Две преразпределяния по-късно разбрах, че вече пътувам за пощенския клон на на 12-ия район на Париж. Тук се намира моята крайна дестинация. На следващата сутрин вече си отдъхнах - още малко оставаше и щях да съм при моята получателка. На път видях метростанция Grands Boulevards, която е съвсем близо до кампуса, наречен "Вивалди", който приютява студенти, озовали се във Франция по една или друга причина. Мммм, наоколо явно има и от типичните малки кафенета, в които се пекат и домашни кроасани. Няма как да се сбърка ароматът.
Ооообаче ;) За съжаление, с тази дума се изобразяват неочаквани обрати в разказа. Обаче слязохме с пощальона на точния адрес и уви - той се оглежда, пита, но не намери Момоко. Остави ме на входа, за всеки случай. Така стоях самотен на стъклото при входа месец-два-три. На ден по няколко пъти ококорени глави на младежи от цял свят се надвесваха над мен, за да прочетат за кого съм изпратен, но уви, моята получателка не беше сред тях. А дали е минала и просто не ме е видяла? Портиерът с голямо търпение ме местеше на видни места, но и това не помогна. Може би тя вече си е тръгнала оттук и обикаля по-малките градчета на страната, за които мечтаеше. Хлип, аз трябваше да бъда с нея. Защо не ме изчака? Какво ще стане с мен сега?
Следват не толкова интересни моменти, да не кажа години. Бях върнат на пощаджията и оттам - обратно в пощенския клон. Сложиха ме в една кутия с други непотърсени колеги и така прекарахме няколко много дълги години. Е, не мога да се оплача чак. Беше топло и приятно, и сухо. Хм, два пъти ме заливаха с кафе, но това си беше направо разнообразие. Отвреме-навреме ни преглеждаха, пресортираха, но като цяло успях да завържа доста добри и дълги приятелства. Единият колега, например, безнадеждно издирваше приятелката от гимназията на неговия подател. Дели ги разстоянието Ница-Париж и очевидно - един адрес. Хубаво е, че има хора, които още вярват в романтиката на хартиените писма. Уви, нашата компания не е най-доброто доказателство, че интернет никога няма да ни заличи. Загубите в дигиталната информация са много по-малки, но можеш ли да докоснеш един имейл?
Три години по-късно един от новите служители в пощенската станция реши да подреди офиса и стана ясно, че ще ни върнат на нашите податели. То е ясно, че така или иначе получателите няма да ни потърсят, а следите им отдавна са изгубени на посочените на нас адреси.
Един слънчев февруарски ден се озовах в Ботевград и попаднах в пощенската кутия на моята подателка. Е, тя по принцип не живее на този адрес, но родителите й бяха така добри да ми се зарадват. Тъжно, но не решиха, че е нужно да запазят пожълтялата ми дрешка и я изхвърлиха заедно с красивите марки и печати от Париж. Така е, не всички хора оценяват дребните неща ;-( Мама много се ядоса, но няма как да ми върне дрешката.
Сега си стоя на топло в бюрото й заедно с картичките и брошурките. Разбрах, че Момоко е в Япония от няколко години. И тръпна в очакване... ще тръгна ли към Азия ;-)
Няма коментари:
Публикуване на коментар