Асансьорни мисли

Дзън. Вратата се отваря. Поглед. Десет ухилени пътници, две "О-хоо"-та, едно кимване. Вратата се затваря. Чакам следващ. Потъвам в мисли - за стари случки, настоящи "статуси", тяхната взаимовръзка с чувствата, ограниченията на моите очаквания и решения. Като сложно заглавие за докторска теза по човешки отношения. Което ми напомня, че имам незавършена магистратура.

Дзън. Вратата се отваря. Поглед. Няма никой. Влизаме - аз и моите мисли. Облягаме се на стената и кутийката се затваря. Дзън. Колкото и да повтаряме, че грешките учат, никой не иска да греши. Всеки търси истината и винаги иска да е прав. И кръгът става порочен, горчив и, уви - еднопосочен.

Дзън. Асансьорът тръгва. Нагоре. Но това не е моята посока?! Осъзнавам, че мисълта, която има задачката да ми напомни за къде пътувам, подскача безпомощно на опашката. А - сега я видях! Дзън. Спирка на последния етаж. Усмихвам се механично и леко смутено. Непознатият дали разбра, че просто си се возя?

Дзън. Той отива на четвъртия етаж. Та, какво беше за довечера? И аз не знам какво стана с плановете. А утре-То изглежда толкова далече. Не, не може така. Трябва да вкарам ред в главата си и да си дефинирам всичко - чувства, желания, изисквания за отношения, как-се-виждам-след-пет-години, краткосрочните планове не са ясни. Мога да ги принтирам и да ги раздавам на хората около мен, за да са прозрачни отношенията ни. Да, това искам. Май. Три точки.

Дзън. Етаж шест. Влиза ухилена компания. Най-накрая подредили някаква таблица. Ще се награждават с кафе и цигара навън. Притискам се още повече до стената. Не, не им правя място. Мисля за себе си. Навалицата ми докарва клаустрофобия. Дзън. Замислям се за хаоса. Колко много хаос има в ежедневието ми. Кой ли е виновен? Главата ми или глобализацията като цяло.

Дзън. Четвъртият етаж. Непознатият кимва и слиза. Пожелаваме си "Хубав ден!". Вярвам, че да си тих, кротък и възпитан е хубаво. А толкова ми вреди понякога. Понякога трябва да крещиш, за да те чуят, да се скараш, за да ти обърнат внимание... И не знам точно какво, за да те разберат.Още търся отговор на последното.

Дзън. Първият етаж. Колегите с таблицата слизат. Аз също. Осъзнавам - механично. Всъщност - те ли натиснаха копчето? Защото не бях аз. Усмихвам се - явно все пак ще стигна някъде, дори и още да не знам къде. А сега отивам за шоколад ;-)

     
Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))