Приказки в таксито

Студените и ветровити дни на отминалата зима не веднъж или два пъти са ме изпращали до вкъщи с такси. И въпреки че в доста голяма част от случаите просто ми се иска това да е мястото, в което ще седна, ще гледам през прозореца и ще си мълча разсеяно, се оказва, че за шофьора аз съм поредното спасение от тишината... и започват разказите. Споделям няколко от тях ;-)

Като по часовник

История за съседката с джипа. Въпросната дама го получила за подарък от мъжа си. Оплаквала се обаче, че не го иска - труден й бил за каране. „И с право”, категоричен беше таксиджията. „Всяка сутрин, като по часовник, мацката изкарва джипа от гаража и по традиция блъска и улука, който за мой ужас е точно под прозореца ми. Вече не вярвам на часовника си – чуя ли „тряс” и викам „Айдеее, тръгнахме”... И ставам”. Договорили се да смени улука. Тя вече искала нова кола.

Критерии за президент

Никога не съм приемала с охота въпросите за работа, образование и т.н. Когато обаче все пак се стигне до там, се минава през темите уеб сайтове, политика, Бойко Борисов, демокрация, комунизъм, медии и... правопис.

Откровението на един шофьор: „Е, аз не мога да пиша, момиче. Това е сложна работа. Затова съм бакшиш. Аз, ако можех запетайки да слагам, за президент щях да се глася”.

Защо винаги са с палта?

Задръстване. Пред нас колебливо се опитва да се намести нещо голямо и скъпо. Зад волана – мадама с кожено палто, косата на кок, слънчеви очила, макар и да е февруарска вечер, бижута по ръцете и лице, забито в предното стъкло. Детската ми фантазия веднага изкарва образа на Круела де Вил и се чудя дали в багажника са скрити потомците на 101 далматинци.

 Шофьорът до мен: „Ей, не мога да ги разбера! Неудобно са се настанили в колата, напрягат се, а не се сещат да ги съблекат тия палта. За какво й е това сега, като има климатик в колата? Или не знае как се пуска, или се пържи вътре. Никакъв акъл няма!”

А ако трябва да разкажа и мой принос към комичните ситуации в такси... 4 сутринта. Със съквартирантките се връщаме от дискотека. На мен ми е веселко (дипломатично казано – защото Бог ни обича и ни е дал бирата). Държах много платя. С банкнота в ръка и някаква математика в главата си най-невинно го попитах: „Така, сега. Момент само. Първо - имате ли да ми развалите 20 лева?” На заден фон приятелките ми нетърпеливо подсказваха: „Човекът не е банка, Гери. Просто му дай парите и той ще ти върне!” ;-) 

Още приказки и мисли ще има във Фейсбук страничката на блога ;-)))