Паралелната държава на свободната омраза

Понякога шизофренично си мисля, че живея в две държави. Едната е пълна с добри, възпитани и вдъхновени хора, въпреки трудностите, които всеки изпитва на лично ниво, а другата е сива, мрачна и мразеща. Тази шизофрения се засилва традиционно по баловете, когато студентите тръгнат "на университет" или стане някой гаден инцидент или престъпление сред развълнуваното ни общество. И тази шизофрения се засилва от социалните медии и мрежи.

Смея да твърдя, че за мое щастие, последните 11 години на-уж-възрастен са ме срещнали с невероятни, цветни и интелигентни хора - съквартиранти (не малко на брой поради приключението "Студентски град"), колеги в СУ и НБУ и особено колеги от три фирми, в които съм прекарала общо 7-годишния си трудов опит на родна земя. И те са наистина прекрасни - не малка част завършиха по няколко образователни степени, изключително голяма част от тях говорят поне 2 чужди езика, не малко от тях имат разни творчески хобита и създават красоти с любов и талант и не малко от тях имат и деца, които обичат безрезервно и ежедневно полагат усилия и вдъхновение да ги възпитават правилно. Хора, които обичат професиите си, обичат да пътуват, имат мнение и им пука за тази държава...  

Бе, въобще - обичат. И това го виждам всеки ден,наистина всеки - лично или благодарение на социалните мрежи


И после се зачитам в Шок! Ужас! постовете на разни сайтове и групички и попадам в един пошъл, гаден и сив свят, в който надъхани писачи ми разказват как България си отива, младите са пропаднали и българинът като цяло е едно мекотело, което обикаля чалга клубовете, не може да пише и става с мисълта за това какво ли прави днес някоя псевдо звезда. И ми идва да крещя! Честно! Тези дни на прицел са абитуриентите, които как ли не бяха изтипосани и колко ли пръстчета не им се размахаха да им кажат да не викат, че то работа и без това няма, но пък те така и така са си прости. А ако попаднат и в "Студентски град" после - да се готвят, че там си е бардак, по цели нощи пари се пилеят по оргии. Чудя се само как не им проснаха снимките на някоя стена - да ги замеряме с домати!

В СУ са ме учили, че журналистиката е "четвъртата власт", разположена на равно разстояние от бизнеса и политиката. Тоест, една от основните й задачи е да "рита" политици и бизнесмени, ако има за какво.

В онази паралелна сива България свободата на словото що се отнася до политическата кал е кът, но има турбо двигател за омраза към всичко останало


Тук една част, но пък доста шумна част, от властта на словото и словото на обществото като цяло рита обикновените хора - друго е да разпространим клип на онази акушерка, била бебе и да си я линчуваме - за какво ни е съд, за какво ни е да питаме как се е стигнало до там; или защо някаква майка кърмила в мола, да осмиваме децата за роклите им и да правим по един материал седмично какво се случи онази вечер в някой чалга бардак, докато "командировъчно" пием трета водка, например. В тази връзка... отдавна не съм чела материали какво са мечтите на студентите (не само в "Студентски град"), на онези, които работят за малко пари, за да покриват наема на една стая, в която живеят с още двама човека. Как минава денят на един млад човек, които става в 8 ч. за работа, после отива и на лекции и вечер заспива на една бира, при това не на масата в полуразголен тоалет. Защото аз и моите приятели имаме лични такива преживявания, доста повече от иху-аху-то в заведенията.

Направо се чудя на истинските професионалисти, които работят в тези среди, как се оправят без "ужасиите"

И понеже за мен свързващото звено на тази тема са ценностите, да си кажа последно. Според мен ценностите в едно общество се налагат вертикално, при това от високото към ниското ниво. Тоест от по-възрастните към по-младите. Тоест, май ние, по-възрастните, имаме отговорността с дневния ред, който налагаме, да възпитаме какво "ще кликат" младите в нета. Мечтая се деня, когато заплати и свободно време няма да се оплътняват с изхабени думи за порно, бардаци, смърт и чалга и ще се заменят с разкази за книги, възможности, обучения и много, много повече добри истории.

Децата порастват с приказките, които възрастните им разказваме! 

Соченето с пръстче не е възпитание!


И още нещо научих в университета - че езикът на омразата не трябва да се толерира. Още по-малко да бъде редакционна или обществена политика. Дори и да се прави на моралист, който търси истината и раздава правилниТЕ присъди!

Остават ми историите на онези мои приятели, които живеят в другата паралелна България, дишат, работят и обичат! Защото те са истински, от плът и кръв, но уви - не са героите на нашето време.